Милионерът Виктор купи портрет на себе си за няколко милиона долара и организира разкошна вечеря, за да го покаже на приятелите си.
Гостите един след друг се възхищаваха на картината.
— Невероятна работа.
— Художникът е уловил характера ти перфектно.
— След няколко години този портрет ще струва още повече.
Виктор се усмихваше гордо и се наслаждаваше на комплиментите.
Никой не обръщаше внимание на младата прислужница Клара, която тихо събираше празните чинии от масата.
Тя работеше в дома едва от четири месеца. Парите ѝ едва стигаха за най-необходимото. Вкъщи я чакаше възрастната ѝ баба. През последните дни старицата почти не беше яла нищо — само хляб и малко сирене.
Когато вечерята приключи и Клара видя колко много храна е останала, тя събра смелост да се приближи до работодателя си.
— Извинете… Мога ли да взема малко от храната за вкъщи?
Виктор я погледна изненадано.
— Защо?
— За баба ми.
Няколко от гостите се обърнаха към тях.
Виктор се усмихна подигравателно.
— Плащам ти заплата. Това не е ли достатъчно?
Клара сведе очи.
— Достатъчно е. Просто си помислих, че така или иначе тази храна ще бъде изхвърлена.
— Не мисли вместо мен — отвърна студено Виктор.
Клара не каза нищо и се върна към работата си.
Но докато минаваше покрай огромния портрет, тя отново спря.
От няколко дни наблюдаваше картината. И всеки път забелязваше едно и също.
Пропорциите на лицето бяха странни. Очите изглеждаха неестествено, усмивката беше непозната, а човекът на картината само бегло приличаше на истинския Виктор.
Клара остана до картината малко по-дълго от обикновено.
— Какво има? — забеляза Виктор.
— Нищо.
— Гледаш портрета ми от няколко минути. Не ти ли харесва?
Клара искаше да замълчи. Но после тихо каза:
— Мисля, че можехте да бъдете нарисуван много по-добре.
В стаята настъпи тишина.
После гостите избухнаха в смях.
Виктор също се засмя.
— Наистина ли? И кой може да ме нарисува по-добре?
Клара го погледна право в очите.
— Аз.
Смехът стана още по-силен.
Един от гостите веднага извади телефона си.
— Чакайте! Трябва да запишем това!
Виктор посочи Клара.
— Ти изобщо разбираш ли колко струва тази картина?
— Не.
— Няколко милиона долара.
Клара отново погледна портрета.
— Цената не означава непременно, че портретът наистина прилича на човека.
Гостите отново се засмяха.
Но Виктор неочаквано реши да превърне всичко в игра.
— Добре. Нарисувай ме.
Клара го погледна изненадано.
— Сега?
— Сега. Имаш половин час. Ако рисунката ти наистина се окаже по-добра, можеш да вземеш цялата храна, останала на масата. Дори можеш да изпразниш хладилника.
Някой ръкопляска.
Другите веднага насочиха телефоните си към момичето.
Дадоха на Клара голям лист хартия и обикновен молив.
Тя седна на масата.
Виктор седна срещу нея и се усмихна самодоволно.
— Времето ти започва сега.
През първите няколко минути гостите продължиха да се шегуват.
— Да ѝ донесем ли книжка за оцветяване?
— Не пречете на великата художничка!
Клара не отговори.
Тя гледаше единствено Виктор.
Появиха се първите едва видими линии върху хартията.
Контурът на главата му.
Линията на носа.
Очите.
Устните.
След десет минути смехът стана по-тих.
След двадесет минути няколко гости вече стояха зад момичето и се опитваха да видят рисунката.
Дори мъжът, който през цялото време снимаше, бавно свали телефона си.
Виктор забеляза промяната.
— Какво има там?
Никой не отговори.
— Остават две минути — каза някой тихо.
Клара направи още няколко бързи щриха.
После остави молива на масата.
— Готово.
Тя обърна рисунката към Виктор.
В стаята настъпи пълна тишина.
Това беше той.
Не просто човек, който приличаше на него.
Това беше самият Виктор.
Лекият му присвит поглед.
Малката гънка до устните му.
Сивото в косата му.
Същата самоуверена усмивка.
Изглеждаше така, сякаш след още една секунда човекът на рисунката щеше да проговори.
Гостите мълчаливо поглеждаха от рисунката към Виктор и обратно.
После някой погледна скъпия портрет на стената.
Разликата беше поразителна.
Портретът, за който бяха платени няколко милиона долара, изведнъж изглеждаше студен и чужд.
А простата рисунка с молив изглеждаше жива.
Виктор вече не се усмихваше.
— Къде си се научила да рисуваш така? — попита той най-накрая.
Клара помълча за миг.
— Учих в художествено училище. След това постъпих в академия. Но баба ми се разболя и трябваше да се откажа от всичко и да започна работа.
Виктор отново погледна рисунката.
Сега разбираше защо момичето е прекарало толкова време, изучавайки портрета му.
Тя наистина знаеше какво гледа.
Клара спокойно се изправи от масата.
— Мога ли да взема храната?
Виктор мълчаливо кимна.
Но точно когато момичето се канеше да си тръгне, той внезапно я спря.
— Почакай.
Клара се обърна.
Виктор отново погледна рисунката ѝ.
— Ами ако ти кажа, че искам ти да нарисуваш следващия ми портрет?
Този път никой от гостите не се засмя.
Защото всички разбраха:
най-ценната покупка тази вечер може би изобщо не беше портретът, за който Виктор беше платил милиони.
