Момчето се казваше Виктор. Беше на около девет, макар че заради слабостта си изглеждаше по-малко. Мария научи името му по-късно, когато той се върна в болницата, този път с малко влакче в ръце.
— Не можеш да оставаш тук през нощта — каза му тя нежно. — Къде е майка ти?
Виктор сведе очи.
— Вкъщи. Спи. Живеем наблизо.
— А баща ти?
Той погледна към празното легло до прозореца.
— Тук лежеше. Мама казва, че скоро ще се върне.

На това легло не беше лежал никой почти година. Стаята беше затворена за ремонт, но шкафчето и старата снимка още не бяха преместени. На снимката мъж в болнична пижама се усмихваше с момчето в скута си.
Мария позна лицето. Беше Даниел, неин бивш пациент, прекарал месеци в отделението с тежко заболяване. Тя помнеше спокойната му усмивка и как правеше забавни фигурки от хартиени чаши за децата. Виктор идваше почти всеки ден, докато баща му не стана прекалено слаб за посещения.
Даниел беше починал в болницата предишната зима.
Мария седна до момчето.
— Виктор, баща ти… започна тя, но замълча. Не знаеше какво му бяха казали вкъщи.
— Мама казва, че е заминал да се лекува — каза Виктор. — Но знам, че е тук. Чух възрастните да казват, че е умрял. Може би това означава, че засега не може да се прибере.

Мария стисна ръце, за да не покаже колко я бяха трогнали думите му.
— Защо оставяш играчките?
— Татко се страхуваше, че ще го забравят. Когато лежеше тук, му носех моите играчки. Казваше, че така стаята не изглежда толкова празна. Помислих си, че ако продължа да ги нося, той ще намери пътя обратно.
Виктор сложи влакчето върху възглавницата и го намести така, че да гледа към вратата.
Мария не му каза, че баща му няма да се върне. Не защото искаше да подхранва надеждата му, а защото истината трябваше да чуе от майка си, до човек, на когото вярва.
На следващата вечер Мария се обади на майката на Виктор. Жената дълго мълча, после призна, че не успяла да произнесе думата „почина“. След погребението казала на сина си, че баща му се лекува и един ден ще се върне. Мислела, че така първите седмици ще бъдат по-лесни. Но седмиците се превърнали в месеци и тя все отлагала разговора.

Мария предложи да се срещнат в малка стая за почивка в болницата, където често разговаряха с деца за лечението на близките им. Майката на Виктор се съгласи.
На следващата вечер двете дойдоха заедно. Виктор държеше плюшеното мече. Майка му седна до него и хвана ръката му.
— Трябваше да ти кажа истината по-рано — каза тя с усилие. — Татко не е заминал. Болестта му беше прекалено тежка. Почина тук, в болницата.
Виктор не заплака веднага. Гледаше майка си, сякаш очакваше тя да поправи казаното.
— Значи няма да се върне?
— Не, миличък. Няма да се върне. Но можем да си спомняме за него заедно. Не биваше да те оставям сам с тази надежда.
Тогава Виктор се разплака. Майка му го прегърна, а Мария остана до тях, без да пришпорва нито сълзите му, нито думите им.

След няколко минути момчето вдигна глава.
— Татко все пак ще намери ли играчките?
Майка му го притисна до себе си.
— Мисля, че вече знае колко много го обичаш.
На следващата сутрин Мария намери плюшеното мече на празното легло. До него имаше бележка, написана с неравни букви: „Нека сега помага на някого, който е тъжен“.
Оставиха мечето в детското отделение. Виктор сам помоли да не го прибират в кутията за намерени вещи. Понякога идваше с майка си и сядаше до прозореца, но вече не се промъкваше нощем.

Татко му все още му липсваше. Понякога Виктор носеше играчка за някое дете, на което му предстоеше дълго лечение. Мечето от празното легло също намери нов собственик — малко момиченце, което се страхуваше да заспи без майка си.
Мария често се сещаше за играчките и за това колко е важно да казваме на децата истината внимателно, но навреме. Любовта не може да върне човек. Но помага да понесеш загубата, когато до теб има някой, готов да сподели истината.
