Моят съпруг Паркс е любовта ми от студентските години. Още когато се запознахме, и двамата знаехме, че един ден ще се оженим. Започнахме да се срещаме, сгодихме се, сключихме брак и само три години по-късно забременях.
Веднага щом разбрахме, че очакваме бебе, нямахме търпение да споделим прекрасната новина. Първо казахме на майка ми на рождения ми ден, когато бях бременна едва от няколко седмици. С Паркс измислихме повод да мине през дома ни на връщане от работа и тайно заснехме реакцията ѝ. Или по-точно, оставихме положителния тест за бременност на място, където със сигурност щеше да го намери.
Реакцията ѝ беше безценна! С Паркс най-накрая си отдъхнахме, че можем да споделим щастието си с близките.
С течение на седмиците и с наближаването на така важната 12-а седмица започнахме да съобщаваме новината и на приятелите и останалите членове на семейството. Помня колко спокойна се почувствах, когато навлязох във втория триместър. Навсякъде се говори, че преминаването през първите три месеца е огромен етап от бременността.
Някак си имах чувството, че най-трудното вече е зад гърба ми и че опасността от усложнения е преминала. Свикнах с мисълта, че ще ставам майка, и започнах истински да се наслаждавам на бременността си. Хапвах каквото ми се искаше, не се тревожех прекалено за килограмите и всяка седмица задължително си правех снимка, за да запазя спомен от нарастващото си коремче.

Междувременно редовно посещавах акушер-гинеколога си. Направих кръвните изследвания на 12-ата седмица, а анатомичният ултразвуков преглед на 20-ата седмица потвърди, че бебето ни е здраво и се развива нормално.
Един по един отбелязвах всички необходими прегледи и изследвания. Бременността ми изглеждаше напълно спокойна и обикновена.
Всичко се промени през 35-ата седмица.
Когато отидох на поредния си седмичен преглед, измерването на корема показа, че бременността ми изглежда с около четири седмици по-напреднала. Коремът ми беше огромен!
Вярно е, че бях качила килограми, дори повече, отколкото лекарят ми смяташе за необходимо, но ми харесваше да ям за двама! Вече бях свикнала със строгите забележки от гинеколога относно теглото ми. Но бях почти на финала и не позволявах диетичните му съвети да развалят настроението ми.
В крайна сметка, ако измерванията бяха правилни, можеше да родя всеки момент. Бебето сякаш изпреварваше графика! Защо да не се отпусна малко и да не се тревожа за килограмите чак след раждането?
Лекарят реши да направи ултразвук, за да потвърди показанията на измервателната лента, според които бременността ми изглеждаше с четири седмици по-напреднала.
Но вместо това ултразвуковото изследване разкри нещо съвсем различно.
Дългите кости на бебето – раменната кост и бедрената кост – бяха значително по-къси от очакваното. Освен това количеството на околоплодните води беше приблизително два пъти повече от нормалното.
И двете находки бяха предупредителни сигнали. Те можеха да означават, че бебето има нанизъм или някаква форма на скелетна дисплазия.
Със съпруга ми напуснахме кабинета изплашени, разтревожени и напълно объркани. Не знаехме какво ни очаква.

Започна истинска вихрушка от прегледи и опити да намерим отговори.
Моят акушер-гинеколог ме насочи към специалист по майчино-фетална медицина, при когото успяхме да отидем сравнително бързо. Надявахме се да ни каже, че предишните измервания са били грешни и че дългите кости на бебето всъщност не изостават с девет или десет седмици в развитието си.
За съжаление, не това се случи.
Ситуацията стана още по-лоша.
По време на ултразвуковия преглед аз, съпругът ми и майка ми трябваше да слушаме непрекъснатите коментари на специалистката по ултразвукова диагностика. Тя свободно изразяваше мнението си за всичко, което виждаше, и с огромна увереност дори ни предложи собствената си „медицинска диагноза“.
Колкото повече говореше, толкова по-силно се свиваше стомахът ми.
След като приключи изследването, ни помолиха да отидем в един кабинет и да изчакаме лекаря.
Седяхме мълчаливо. Никой от нас не знаеше какво да каже.
Бяхме потресени колко бързо се беше променило всичко. Бяхме ядосани от поведението на жената, извършила ултразвука, и ужасно тъжни, защото нямахме представа какво ни предстои.
Изведнъж вратата се отвори. Влязоха лекарят и генетичният консултант.
Лекарят се представи, представи и консултанта, след което, още преди да седнат, побърза да сподели медицинското си заключение, основано единствено на ултразвуковото изследване:
„Сигурен съм, че става дума за скелетна дисплазия (нанизъм), и на 99% съм убеден, че състоянието ще бъде фатално за бебето.“
След това добави:
„Когато се роди, със сигурност ще се вижда, че нещо не е наред с него.“
Почти веднага ми каза, че трябва да променя плана си за раждане и да избера друга болница, в която да бъда под негово наблюдение.
И това беше всичко.
Той просто хвърли тази бомба и остана да гледа как се сринах напълно.
Не можех да дишам. Не можех да говоря. Изобщо не разбирах какво се случва.
Паркс правеше всичко възможно да ме успокои, докато самият той се опитваше да осмисли чутото. Майка ми, която беше с нас, се превърна в моя защитница – истинска майка тигрица. Седеше до мен и държеше ръката ми.

Докато тримата отчаяно се опитвахме да осъзнаем какво току-що ни бяха казали, лекарят помоли генетичния консултант да ни разкаже за една „прекрасна“ възможност – нов кръвен тест, който можел да установи от какъв точно вид нанизъм страда бебето.
Докато консултантът обясняваше подробно, напълно пренебрегвайки факта, че аз плачех неудържимо, лекарят потриваше ръце. Изглеждаше така, сякаш вече очакваше да се съгласим с изследването и нямаше търпение да приключи поредната „сделка“.
Беше отвратително.
В този момент майка ми се намеси.
Тя ясно заяви на лекаря, че си тръгваме и няма да участваме в нито едно от предложените изследвания или процедури.
Паркс и майка ми ми помогнаха да се изправя от стола и напуснахме кабинета. Никога повече не се върнахме там.
На следващия ден се обадих на акушер-гинеколога си и успях да получа направление за друг специалист по майчино-фетална медицина. Няколко дни по-късно вече бяхме при него.
Този лекар беше невероятен.
Имаше топло и приветливо отношение, проявяваше искрена загриженост и беше изключително внимателен към чувствата ми. Даде ми точно онази деликатност и подкрепа, от които имах нужда в почти 37-ата седмица от бременността си.
Макар че и неговият ултразвуков преглед, както и медицинското му мнение потвърдиха, че бебето вероятно има някаква форма на нанизъм, той беше много по-оптимистично настроен. Беше убеден, че става дума за лека форма.
Той подкрепи плана ни за раждане и желанието ми да родя в избраната от мен болница. Единственото му условие беше по време на раждането да присъства и неонатолог, който да помогне на моя акушер-гинеколог, ако възникнат усложнения.
Беше толкова уверен в преценката си, че дори използва личния си мобилен телефон, за да се обади на ръководителя на неонатологичното отделение, докато ние все още бяхме в кабинета му!
Искаше лично да го увери, че не очаква никакви извънредни обстоятелства.
Това беше разговор, който слушахме с огромно облекчение и благодарност. Напуснахме кабинета с нова надежда в сърцата си.
През онзи тежък период изгубих радостта от последните четири седмици на бременността си и това все още ме натъжава.
Мислите ни препускаха непрекъснато. Бяхме напълно замаяни от огромното количество информация, която получавахме относно предполагаемата „диагноза“ на нашето бебе.
Дните се точеха бавно, а ние не можехме да направим нищо друго, освен да чакаме и да се тревожим.
Чакахме деня, за който с Паркс бяхме мечтали толкова дълго, но сега вече се страхувахме от момента, в който най-накрая щяхме да срещнем нашата малка Финли.
Паркс беше моята скала през последните седмици. Неговите окуражаващи думи, любовта и подкрепата му не ме напускаха нито за миг. Той ми даваше точно това, от което имах нужда.
Един ден преди да навляза в 39-ата седмица, Финли се появи на бял свят – на 16 юни 2017 г.

Тя се роди с тегло 3120 грама и нежна, мъничка дължина от 46,3 сантиметра.
Денят, който очаквахме с толкова много тревога, най-накрая настъпи. Искахме единствено да видим нашето съвършено малко момиченце.
Когато най-накрая я видяхме, това беше най-красивият ден в живота ни. Бяхме толкова облекчени, че вече можехме да я видим със собствените си очи.
Тя беше съвършена.
Прекрасна.
Със свежа, розова кожа и силен плач… при това доста силен!
Неонатологът бързо ни каза онова, което вече знаехме, но имахме нужда да чуем още веднъж:
Финли беше съвършена и здрава.
Слава Богу!
В генетичния център започнаха незабавни последващи изследвания с кръв от пъпната връв.
След като не едно, а две отделни изследвания изключиха ахондроплазията – най-често срещаната форма на нанизъм – направиха генетичен панел, за да потърсят нетипична мутация в гена FGFR3.
И я откриха!
През октомври 2017 г. научихме, че Финли има рядка, нетипична мутация в гена FGFR3 и все още неназована форма на скелетна дисплазия.
Финли е един от едва петте регистрирани случая с тази нетипична мутация.
Това е лека мутация, която се намира някъде в спектъра между ахондроплазията и хипохондроплазията – по-леката форма на нанизъм.
Съществуват над 200 различни форми на нанизъм и е възможно конкретният вид, който има Финли, никога да не получи собствено наименование.
Засега нито Паркс, нито аз изпитваме необходимост да правим допълнителни изследвания, за да разберем точно какъв вид нанизъм има тя.
Докато е здрава, расте правилно и се развива без проблеми, ние сме щастливи!
Лекарите на Финли са оптимистично настроени и можем да бъдем спокойни, че тя ще води напълно нормален живот, просто ще бъде с по-нисък ръст.
Откакто се роди, Финли буквално процъфтява!
На 16 декември тя ще навърши 18 месеца. Докато расте, постига очакваните етапи в развитието си, а някои от тях дори по-рано, отколкото обикновено се наблюдава при бебета с ахондроплазия.
Финли вече ходи, говори и започва да изгражда силен, смел и независим характер.
Тя има ослепителна усмивка, а решителността ѝ блести в големите ѝ красиви сини очи!
Финли има невероятен медицински екип. Вярваме, че Бог е избрал точно тези хора за нея и за нашето семейство.
Не можем да изразим достатъчно благодарността си към педиатъра на Финли, който се помоли заедно с нас още по време на първия ѝ преглед!
Тогава разбрахме, че сме намерили правилния човек.
Той е абсолютно невероятен и му имаме пълно доверие.
На всеки шест месеца Финли посещава своя УНГ специалист, детски ортопедичен хирург и детски неврохирург.
Веднъж годишно се срещаме с генетичния консултант и генетика ѝ, за да проследяват растежа ѝ, да правят снимки и да събират информация за развитието ѝ, тъй като нейната форма на скелетна дисплазия е толкова рядка.
Досега най-сериозната медицинска процедура, през която Финли е трябвало да премине, беше поставянето на вентилационни тръбички в ушите заради хроничните ушни инфекции.
Около първия рожден ден на Финли осъзнах, че искам да започна да бъда неин защитник и да образовам хората относно нанизма.

Преди появата ѝ ние самите знаехме много малко за това състояние. Затова исках да направя нещо, което да помогне разговорите по тази тема да станат по-естествени, по-достъпни и най-вече – да доведат до повече приемане.
Така през седмицата на първия рожден ден на Финли създадох страница в Instagram – @fiercely_finley.
Дълго обмислях тази идея, защото искам това да бъде нещо, с което Финли един ден ще се гордее. Искам, когато погледне назад, да може да види как е израснала и как сме се развивали като семейство.
Искам да вижда колко много я обичаме и колко силно желая да помогна на хората да разберат повече за нанизма.
Искам да можем да говорим за това състояние без стигма и без подигравки към хората с нисък ръст – нещо, което за съжаление все още се случва твърде често.
Дълбоко в сърцето си вярвам, че хората се подиграват на нещата, които не разбират. Затова се надявам, че чрез Instagram профила на Финли ще успея да помогна на повече хора да разберат.
Споделям снимки, видеоклипове и истории от ежедневието ѝ – как прави най-обикновените, нормални неща, които правят всички деца. Искам хората да виждат, че тя може да се справя и че е уверена в себе си!
Може би понякога ще трябва да прави нещата по различен начин или да усвоява определени умения по свой собствен начин, но различията ѝ не определят коя е тя.
В крайна сметка знаем, че Бог ни е подарил съвършеното бебе.
Той знаеше, че имаме нужда от Финли и че Финли има нужда от нас.
Тя е съвършена във всяко отношение и с нашата любов и подкрепа ще израсне в уверена и силна жена!
Още сега Финли ни помогна да станем по-добри родители, отколкото някога сме вярвали, че е възможно!
