Ние с колегата патрулирахме в един от кварталите на града, когато към мен се втурна малко момиченце, около шестгодишно. Бузките ѝ бяха зачервени от студа, а огромните ѝ очи бяха изпълнени със страх. Несигурно ми подаде сгънат на четири лист хартия.
— Вие сте полицай, нали? — гласът ѝ трепереше. — Мама каза да ви го дам.
Разгънах бележката.
“Заведете я в дом за сираци. Не ми трябва.”
За миг ми се стори, че студен вятър премина по гърба ми. За десет години служба бях виждала много, но такова нещо… не, към такова не се свиква.
Клекнах пред момичето, опитвайки се да говоря спокойно, за да не я изплаша още повече.
— Как се казваш? Знаеш ли къде е майка ти?
Тя сведе поглед, стискайки ръкава на якето си в юмруче.
След като ми разказа историята си, светът ми се срина.
— Знам само, че се казва Олга — промълви тихо. — Живеехме при леля Люба, но мама често излизаше, а чичо Сережа… той не ме обича. Крещеше, че ако мама не ме изостави, той ще си тръгне от нея. Страх ме е…
Думите ѝ ме прободоха право в сърцето. Малко дете, ненужно за собствената си майка…
Хванах я внимателно за ръката.
— Не се страхувай. Вече си с мен.
Тя ме погледна с доверие, а в очите ѝ проблесна искрица надежда.
Взех я при себе си, докато търсехме някаква следа за семейството ѝ. Седмица наред съобщенията за изчезналото дете бяха навсякъде — в социалните мрежи, по новините… но никой не я потърси.
През това време се сближихме. В началото се стряскаше насън, понякога плачеше, викаше майка си, а аз просто седях до нея, галех я по косата и ѝ шепнех, че всичко ще бъде наред.
Постепенно се промени. Започна да се храни с апетит, да се смее, да играе… Един ден сама дойде при мен и ме прегърна.
— Лельо, ти нали няма да ме оставиш? — прошепна тихо.
Притиснах я силно в обятията си, а сърцето ми се сви.
Не можех да имам деца. Именно затова мъжът ми ме напусна и дълги години живеех сама, опитвайки се да не мисля за празнотата в живота си. А сега до мен стоеше дете, което също търсеше семейство, търсеше някой, който да го обича…
В дълбините на душата си вече знаех отговора.
Оттогава минаха много години. Сега имам умна, красива дъщеря, а аз съм щастлива майка. Ако съдбата я е довела при мен, значи така е трябвало да бъде.
