Синът ми замина в чужбина, а двете ми по-малки дъщери продадоха тристайния ми апартамент, преместиха ме в едностаен и си разделиха останалите пари. Оттогава рядко ме навестяват, въпреки че преди живеех само заради тях. Именно заради това мъжът ми ме напусна. Сега ме очаква много самотна старост.
Някога с мъжа ми се преместихме в нов апартамент. Не познавахме съседите си, но скоро при нас започна да идва възрастна, леко срамежлива жена на име Сара Джонсън. Изглеждаше много скромна, обличаше се бедно, но винаги спретнато. Ходеше трудно, подпирайки се на бастун. Никога не искаше пари — само храна: лъжица захар, глава лук или малко зърнени храни. Разбира се, винаги споделяхме с нея каквото можехме. В замяна тя ни гледаше с топлина и казваше: „Вие сте толкова чудесна двойка, пазете се един друг. Децата ще пораснат, а вие ще останете само един за друг. Аз не съхраних това, което имах.“
Отначало не се осмелявахме да попитаме какво ѝ се е случило, но после съседите ни разказаха всичко. Сара Джонсън имала голямо семейство: съпруг и три деца. Живеели в тристаен апартамент. Но имала труден характер. Почти не обръщала внимание на съпруга си, често го упреквала и обвинявала за всичко. Почти боготворяла децата си, наричайки ги своя опора и надежда.
Мъжът ѝ бил истински работяга, майстор на всичко. Работел в сервиз, помагал на съседите, поправял каквото можел. Всички пари носел у дома и ги давал на жена си. Но вместо благодарност и уважение тя постоянно го критикувала. Съседите се опитвали да ѝ обяснят нещо, но тя само казвала: „Децата са моето злато, а мъжът ми е просто бреме, постоянно ми се пречка. Даже трябва да го храня.“
Сара Джонсън почти не искала да работи, напълно се съсредоточила върху възпитанието на децата. Но един ден мъжът ѝ не издържал. Напуснал я, въпреки че бил много търпелив човек. Тя на всички разказвала, че тя го е изгонила. След неговото заминаване започнала работа като пощальонка.
Децата пораснали. Синът заминал за чужбина и никой повече не го видял. Двете дъщери решили да продадат родителския апартамент. Преместили майка си в едностаен, разделили парите и също заминали. Оттогава я навестявали само няколко пъти през годините, но това не ѝ донесло нито богатство, нито щастие. Пенсията ѝ е малка, децата не ѝ помагат и сега ѝ се налага да моли за храна от съседите.
С тъга си спомня съпруга, но не знае къде е сега. Говори се, че има ново семейство, в което го ценят и обичат.
Тази история ме накара да се замисля. Сега се старая да ценя всяка минута с мъжа си. Имаме син и дъщеря, но разбирам, че рано или късно те ще създадат свои семейства и ние ще останем двамата.
Старая се да обясня на приятелите си, че не бива да се разчита прекалено много на помощта на децата. Най-важното е да се запази топлината и взаимното разбиране в отношенията с мъжа. За съжаление, много хора смятат, че съпругът винаги е длъжен да прави нещо и ако не го направи — трябва да си тръгне.
Аз никога няма да уча дъщеря си на това! В нашето семейство най-важният човек е бащата, когото уважавам и подкрепям. Той ми отвръща с доброта и нежност. Казва, че не би могъл да живее с шумна и цинична жена, и би си тръгнал веднага.
Още десет години ще минат, децата ще заминат, и ние с мъжа ми ще останем само двамата. За мен съседката-бабичка стана жив пример как не трябва да се живее. Разбрах, че не може да се разчита на помощта на децата в старостта; трябва да градиш живота си така, че да не зависиш от тях. А ако решат да помогнат — това ще е истинско благословение.
