Седмица след смъртта на майка им братът и сестрата най-сетне събраха сили да отидат до апартамента ѝ. Очакваха да им бъде трудно да се изправят пред празнотата, спомените и вещите, които още им напомняха за нея. Но никой от двамата не очакваше да намери купчина пратки пред вратата.
Първо помислиха, че някой ги е оставил там по погрешка. После забелязаха името на майка си върху етикетите.
Бяха двайсет и осем пакета, всичките адресирани до апартамента ѝ и всички изпратени от един и същи човек: майка им.

— Мама ли ги е поръчала? попита тихо дъщерята.
Брат ѝ кимна, но нито един от двамата не разбираше защо майка им е поръчала толкова много неща и защо не им е казала.
Напоследък здравето ѝ се влошаваше. Когато постъпи в болница, децата ѝ я посещаваха редовно. Макар да беше уморена, тя продължаваше да се усмихва и да се интересува от живота им със същата обич, както винаги. И все пак смъртта ѝ ги изненада.
Сега стояха сред двайсет и осемте кутии и имаха чувството, че майка им се опитва да им изпрати още едно послание.
Решиха да внесат пратките вътре. Отвориха първата кутия внимателно, очаквайки да намерят нещо обикновено. Вместо това откриха вещи, за които майка им знаела колко са важни за тях.

Всяка следваща пратка носеше нова изненада. Двамата започнаха да отварят кутиите все по-бавно. Всеки предмет им напомняше за нещо — стар разговор, детско желание или мечта, от която отдавна се бяха отказали.
Тогава разбраха, че това не са обикновени поръчки от интернет. Майка им беше планирала всичко внимателно. Всеки подарък имаше значение и беше избран според характера им, старите им желания и общите им спомени.
Дъщерята вече не можеше да сдържа сълзите си.
— Помниш ли колко много говорех с нея за това? попита брат си.
Той кимна. И той започваше да си спомня неща, които майка им не беше забравила, а те самите почти бяха изоставили.

Между кутиите накрая намериха писмо. Щом видяха почерка на майка си, и двамата замълчаха. Дъщерята внимателно взе листа и започна да чете с треперещ глас.
От писмото разбраха, че майка им не искала просто да им остави подаръци. Искала да има нещо, което да ги свързва с нея и след смъртта ѝ. Знаела, че скръбта ще бъде тежка и че в ежедневието често най-много липсват най-дребните неща.
Искала, когато отворят кутия, да усещат не само липсата ѝ, но и любовта ѝ.
Молела ги да не забравят да живеят, да не се отказват от мечтите си, да не отлагат безкрайно онова, което желаят, и преди всичко да се грижат един за друг.

Двамата седяха дълго един до друг и препрочитаха думите ѝ.
В следващата кутия намериха семейна снимка от щастлив миг, когато всички били заедно. Тя им напомни за обикновените вечери, когато не се случваше нищо особено, но всичко изглеждаше съвършено: ароматът на майчините палачинки, смехът в кухнята и разговорите, продължаващи до късно.
Братът тихо каза:
— Май вече разбирам защо е подготвила тези пратки.
Сестра му го погледна.

— Защо?
— За да усещаме колко много ни обича, дори когато вече не може да бъде с нас.
Сестрата отново се разплака, но този път на лицето ѝ се появи усмивка.
Онази вечер не отвориха всичките двайсет и осем пакета. Решиха да оставят някои за по-късно. Не искаха да преживеят всички изненади наведнъж.
