Мъж остава шокиран, когато открива, че неговата крехка възрастна съседка живее в старата си, счупена кола, въпреки че притежава къща.
Понякога минава много време, преди да осъзнаем, че нещо не е наред — наистина не е наред — и че това е така отдавна. Дейвид Касъл беше свикнал да вижда съседката си Оливия Мадисън да излиза и да се прибира с колата по едно и също време като него.
Поне така мислеше, докато една нощ не се прибра в 2:30 и не я видя да спи дълбоко в колата си. Дали се беше заключила отвън? — запита се Дейвид. И тогава осъзна, че никога не я е виждал да кара лично.
Загрижен, той се приближи към старата Форд и надникна вътре. Госпожа Мадисън лежеше облегната на пасажерската седалка, покрита с дебър юрган, в дълбок сън.
На задната седалка имаше подредени кутии с храна и основни вещи. Беше очевидно: 79-годишната госпожа Мадисън живееше в колата си!
Но защо? — чудеше се Дейвид. Тя беше собственик на къщата до неговата — красива викторианска сграда на два етажа, която след смъртта на съпруга ѝ преди три години изглеждаше изоставена.
Дейвид се прибра вкъщи и събуди жена си.
– Лидия – каза той, – мисля, че госпожа Мадисън живее в колата си. Моля те, подготви гостната. Ще я доведа вътре.
Лидия скочи от леглото.
– Боже мой, Дейвид! Госпожа Мадисън? – възкликна тя. – Тя трябва да е поне на деветдесет!
– Знам – отговори Дейвид сериозно. – Никога не съм мислел, че ще видя някой познат да живее на улицата. Отивам да я взема.
– Не я плаши, Дейвид – помоли го Лидия.
– Няма, не се тревожи. Но тази нощ е мразовита – каза той. – И тя няма да прекара нито една нощ повече в тази кола!
Дейвид излезе и отново се приближи към колата ѝ. Почука леко по прозореца, докато клепачите ѝ не помръднаха.
– Госпожо Мадисън – каза тихо той. – Аз съм Дейвид Касъл, съседът ви!
Тя се събуди и изглеждаше леко уплашена, но усмивката му я успокои.
– Госпожо Мадисън, моля ви, излезте от колата и елате у нас. Жена ми ви е приготвила горещ шоколад и топло легло.
– Дейвид – каза тя, – добре съм… не се тревожи.
– Няма да си тръгна, освен ако не дойдете – настоя той. И в крайна сметка тя отвори вратата и излезе. Той я уви в одеялото и я заведе у тях.
Вътре Лидия я чакаше с чашата шоколад. Госпожа Мадисън отпи и очите ѝ се напълниха със сълзи.
– Точно такъв шоколад правех за моя Чарли, когато имаше нощна смяна… – прошепна тя.
– Госпожо Мадисън, защо спяхте в колата си? – попита Лидия нежно.
Госпожа Мадисън затвори очи.
– Не мога да се върна в дома си… Не и след Чарли…
– Не сте се връщали в къщата откакто почина съпругът ви? – попита Дейвид шокиран.
Тя заплака тихо.
– В началото се опитвах – каза тя, – но после… тази ужасна тишина, където той винаги беше… и изведнъж усещах миризмата му, когато отворя чекмедже или врата, сякаш току-що е бил там.
– Не можех да понеса отсъствието му, нито непрекъснатите спомени. Една нощ взех юргана и излязох в колата. Това беше първата ми спокойна нощ след смъртта на Чарли.
– После започнах да спя отвън, а скоро не можех дори да вляза в къщата. Прекъснах водата и тока и заживях в колата. Вече са две години. Вие сте първият, който забеляза.
– Но как се справяте, например с тоалетната? – попита Лидия.
– От десет години съм член на пенсионерски фитнес клуб. Ходехме с Чарли. Там ходя – вземам душ, оправям се… Справям се.
– Госпожо Мадисън – каза Дейвид тихо, – защо не продадете къщата и не заживеете някъде другаде?
Тя се изчерви.
– О, Дейвид, мислила съм за това, но къщата е в ужасно състояние!
– Сега си починете, а утре ще я погледна, става ли? – каза той. – И ако позволите, ще я почистим и ще можете да я продадете.
Госпожа Мадисън ги прегърна.
– Благодаря ви, милички. Давате ми надежда.
На следващия ден Дейвид извика приятел, който се занимаваше с реставрация на стари къщи, и го заведе до дома на Мадисън. Когато влязоха, останаха смаяни.
Цялата къща беше покрита с дебел слой прах, паяжини висяха от тавана и лампите, но най-лошото беше черна слузеста субстанция по стените – от пода до тавана.
– Излизай! – извика приятелят му и го избута навън. Донесе две маски и няколко стъклени епруветки. Върнаха се вътре и той взе проби от предполагаема плесен.
– Това е сериозно – каза той. – Ще го занеса в лабораторията. Не изглежда добре.
– Ще повикам почистваща фирма… Малко плесен не е проблем – каза Дейвид.
Но приятелят му поклати глава.
– Ако това е, което мисля, тази къща никога няма да бъде безопасна за живеене.
– Безопасна? Какво имаш предвид?
– Ако е токсична плесен, тя е навсякъде – във всяка фуга, под всеки под, зад всяка стена. Ако възрастната ви съседка беше живяла тук, сега щеше да е сериозно болна!
Три дни по-късно лабораторията потвърди, че става дума за опасен вид Stachybotrys, непознат до момента. Случаят беше класифициран като „екстремен“ и беше препоръчано пълно унищожаване на спорите.
Дейвид съобщи новината на госпожа Мадисън и заедно извикаха пожарната. Специалистът заяви, че единственият безопасен начин е контролиран пожар, тъй като разрушаването щяло да разнесе спорите във въздуха и да зарази района.
Тъжна, госпожа Мадисън се съгласи и наблюдаваше как домът ѝ се изгаря. Докато пламъците бушуваха, тя плачеше. Дейвид я прегърна и ѝ прошепна:
– Имате дом при нас, госпожо Мадисън, докогато пожелаете.
– Знам, Дейвид. Благодаря ти. Но все пак се надявах отново да имам свое място…
Дейвид получи идея, но я запази за себе си. На следващия ден събра всички съседи.
– Както знаете, домът на госпожа Мадисън беше изгорен, за да се предотврати разпространение на опасна плесен.
– Мисля, че трябва да направим нещо за нея. Някой има ли идея?
Една жена вдигна ръка.
– Аз съм брокер. Парцелът ѝ е доста по-голям от нашите. Познавам инвеститор, който може да прояви интерес!
И така и стана. Дейвид договори отлична сделка от нейно име. Инвеститорът построи малък комплекс с жилища за възрастни хора, а като част от договора, госпожа Мадисън получи доживотно една от най-хубавите жилищни единици.
Благодарение на добротата на Дейвид, тя получи добра цена за земята, нов уютен дом и остана в квартала – до най-добрите си приятели, Дейвид и Лидия Касъл.
