Обожавах баба си Марлен повече от всичко на света. До преди година живеех при нея в малката й уютна къща, изпълнена със старите й часовници и истории. Тя беше моят пристан и най-големият ми почитател.
Но миналата година трябваше да се преместя заради университета.
Една вечер ми звънна по телефона. Гласът й беше слаб и крехък.
— Линда, мило дете, можеш ли да дойдеш? Не мисля, че имам много време — каза почти шепнешком.
Сърцето ми потъна. — О, бабо, не говори така! Ще поискам отпуск веднага и ще бъда при теб след няколко дни. Не се тревожи.
Когато пристигнах три дни по-късно, брат ми Брайън вече беше там. По-голям от мен с няколко години, с рязък характер.
Първото нещо, което направих, беше да я прегърна.
— Тук съм, бабо — прошепнах, усещайки болка в сърцето.
— О, сладко ми момиче — усмихна се тя, уморена, но щастлива.
Брайън пък сбръчка вежди и огледа наоколо.
— Поне можеше да почистиш, бабо. Толкова прашно е — мърмореше, триейки въображаема троха от рамото си.
Помислих си: Брайън, моля те! Баба има нужда от грижи, не от критики.
Игнорирах го, за да не създавам сцена пред баба.
След малко тя ни повика в малката си дневна и ни даде по един плик.
Във всеки плик имаше по 5000 долара.
— Линда, Брайън, исках да ви дам нещо — гласът й трепереше.
Хванах ръката й. — Бабо, не трябваше. Тук съм заради теб, не заради пари.
Брайън се намръщи. — Това ли е всичко? Сериозно?
Преди баба да отговори, той излезе навън, хлопвайки вратата.
Помислих си, че е луд.
Престоях до нея няколко дни, почиствах, готвех и оправях неща. Живееше на застояла храна, а в къщата имаше пукнатини и течове, които години не бяха ремонтирани.
— Не трябва да се натоварваш толкова, Линда. Не искам да губиш време и пари — каза тя, докато залепвах теча.
Усмихнах се, държейки ръката й. — Бабо, знам колко много искаше къщата на дядо да бъде отново дом. Имах спестявания, затова реших да го направя. Щастлива ли си сега? Така ли си я спомняш с дядо?
— О, Линда — усмихна се с сълзи — Да. Да, красива е. Благодаря ти.
Една тихa сутрин я намерих спокойно заминала в съня си. Къщата се изпразни без смеха и топлината й.
Брайън дори не дойде на погребението. Болеше ме, но се съсредоточих върху паметта й.
Две седмици по-късно ни повикаха при адвоката за четене на завещанието. Седяхме мълчаливи, докато той започна.
— Брайън — каза — ти получаваш къщата.
Той се усмихна доволно — винаги я е искал.
После адвокатът се обърна към мен с нежна усмивка.
— Линда, баба ти ти остави часовниците си.
— Часовниците? — попитах, разочарована.
Той ми подаде пет стари, ръждясали часовника с избледнял блясък. Лицето ми се зачерви от срам, а Брайън се засмя насмешливо.
Тогава адвокатът ми подаде плик.
— Баба те обичаше повече от всеки друг — каза тихо.
Отворих плика. Вътре беше бележка с почерка на баба:
„Линда, никога не подценявай тези ръждясали часовници! Те са класически, на повече от 100 години, принадлежали на дядо ти. Всеки е направен от рядък метал и струва около 40 000 долара!
Всеки получава това, което заслужава. Радвам се, че ти получи най-доброто.
С цялата ми любов, баба Марлен.“
Сърцето ми забърза, докато четях.
— Тя остави почти 200 000 долара, скрити в тези стари часовници — усмихна се адвокатът.
Погледнах часовниците със сълзи в очите. Брайън стана.
— Какво? Те струват толкова? — лицето му побледня.
Усмихнах се през сълзи.
— Да, Брайън. Баба точно знаеше какво прави.
Прегърнах един от часовниците и усетих ритъма му, съвпадащ с моя пулс. Почувствах сякаш баба още е до мен.
Благодаря ти, бабо — помислих, докато излизах от адвокатската кантора с любимите й часовници — Благодаря, че ми остави частица от сърцето си завинаги.
