Когато майка ми се разболя, моята егоистична сестра изведнъж се превърна в перфектната дъщеря. Тя се нанесе при майка ми и ме държеше надалеч, казваше, че се грижи за всичко. Но аз познавах сестра си прекалено добре. Намеренията ѝ никога не бяха чисти. Не можех да я спра, но всичко се промени, когато лекарят ми предаде последното съобщение на майка ми.
Не разбирах как две толкова различни деца могат да израснат в едно и също семейство. Докато не пораснахме. Майка ни ни отглеждаше сама и с годините осъзнавах все повече колко ѝ е било трудно.
Спомням си малкия апартамент, в който живеехме като деца. През зимата винаги беше студено и вятърът виеше през прозорците. Майка ми работеше на две места само за да имаме покрив над главата си, но това никога не беше достатъчно.
Понякога нямахме достатъчно храна. Още помня вечерите, в които г-жа Дженкинс, нашата съседка, ни носеше храна. Усмихваше се мило, докато ни подаваше тенджера с гореща супа или чиния с паста. Тогава не разбирах колко ценно е това. Просто знаех, че вече не съм гладна.
Но забелязвах, че майка ми никога не ядеше с нас. Седеше мълчаливо и се преструваше, че не е гладна, но аз знаех истината. Даваше всичко, което имаше, на нас. С времето нещата започнаха да се подобряват. Майка ми си намери по-добра работа и бавно излязохме от бедността. Успя да ни премести в по-добър дом и в крайна сметка и аз, и Самира започнахме университет.
Но Самира не помнеше трудностите така, както аз. Беше прекалено малка, за да разбере през какво е минала майка ни. Може би затова стана такава. Как да го кажа… малко егоистична и безгрижна. Дори след университета не искаше да работи. Постоянно искаше пари от майка ни и ги харчеше, сякаш никога няма да свършат.
Но после нещата се влошиха. Един ден майка ми ми се обади и ме помоли да отида у тях.
– Всичко наред ли е? – попитах.
– Да, да, просто искам да поговорим – отвърна тя.
Думите ѝ отекваха в главата ми, докато шофирах натам след работа. Чувствах се неспокойна. Никога не беше ме търсила така. Когато пристигнах, вратата беше отворена, затова влязох.
– Мамо? – извиках.
– В кухнята съм, скъпа – отвърна тя.
Влязох и я видях да седи на масата с чаша чай. Ръцете ѝ почиваха на масата, но изглеждаха изморени. Очите ѝ, които обикновено светеха, сега бяха угаснали.
– Какво има? Какво искаше да ми кажеш? – попитах.
Майка ми пое дълбоко въздух.
– Бях при лекаря днес. За съжаление новините не са добри – каза спокойно.
Сърцето ми се сви.
– Какво е?
– Сърцето – прошепна тя. – Дават ми най-много една година.
Думите ѝ паднаха като тухла.
– Няма ли какво да направим? Ще платя всичко, само кажи – казах с треперещ глас.
– Една година е най-добрият вариант с лечение. Без него може и два месеца да не изкарам – отвърна тя.
– Не, не, това не може да е вярно – прошепнах. Очите ми се напълниха със сълзи.
– Но е вярно – каза тя. – Стресът и изтощението явно не са ми се отразили добре.
Не се сдържах, прегърнах я.
– Ще преминем през това заедно, мамо. Ще бъда до теб.
– Знам – отвърна тя нежно и погали косата ми, както правеше, когато бях малка. – Но не казвай още на Самира.
– Защо не? Тя ще продължи да ти иска пари, а ти имаш нужда от тях за лечение – казах.
– Сега живее с новия си приятел, така че имаме малко спокойствие – отговори майка ми.
Поклатих глава.
– Това е грешно.
– Ще ѝ кажа, когато му дойде времето – каза майка ми.
Месец по-късно тя разказа всичко на Самира. Самира беше дошла пак да иска пари, след като се беше разделила с приятеля си.
След разговора тя дойде направо при мен. Дори не почука. Влезе, сякаш къщата е нейна, и седна на дивана ми.
– Не искам повече да виждаш мама – каза тя.
– Побъркала ли си се? Мама е болна. Ще я виждам. Някой трябва да ѝ помага – казах. Не можех да повярвам какво чувам.
– Знам защо си толкова настоятелна – за да вземеш цялото наследство. Но това няма да стане – каза Самира.
– Сериозно ли говориш? Не ме интересуват парите. Искам да ѝ помогна – отвърнах. – Или мислиш, че всички мислят като теб?
Самира завъртя очи.
– Знам, че не е така. Мама ме обичаше повече, защото ми даваше повече. А сега ти искаш да вземеш нещо, когато си отиде.
– Ако наистина вярваш в това, е жалко. Ще продължа да я виждам. Някой трябва да се грижи за нея – казах твърдо.
– Не е нужно да се тревожиш за това. Уредила съм всичко. Ще се нанеса при мама и ще се грижа за нея – каза Самира.
– Ти? От кога изобщо ти пука? Никога не си се интересувала от никого, освен от себе си – казах.
– Не е вярно. Винаги ми е пукало за мама и сега тя има нужда от мен. Така че ти няма да идваш. Няма да те пусна – каза Самира.
Тя стана, взе си чантата и си тръгна без да каже нищо. Стоях и гледах как си отива, изпълнена с гняв.
Не можех да повярвам колко егоистична беше. Знаех, че го прави за себе си. Само за себе си.
Но се оказа, че наистина говореше сериозно. Не ми позволяваше да виждам мама и все измисляше извинения: „Мама спи“, „Мама не се чувства добре“, „Мама е при лекаря.“
Затова изпратих съобщение на майка ми и я помолих да ми каже, когато Самира не е вкъщи, за да мога да дойда.
Една следобед ми отговори, че Самира е в мола и че мога да дойда. Отидох до магазина, купих някои неща и отидох у тях.
Когато пристигнах, мама лежеше на дивана и гледаше телевизия. Изглеждаше изморена, но очите ѝ светнаха, когато ме видя.
– Как си? – попитах.
– Не е чак толкова зле. Ще се справя – каза слабо усмихната.
– Донесох ти някои неща – казах и сложих торбата на пода. – Купих любимия ти чай и пресни плодове.
– Благодаря ти, мила – каза тя, но лицето ѝ помръкна. – Защо не идваше да ме видиш? Самира каза, че не искаш, защото съм ти в тежест.
Сърцето ми спря.
– Какво е казала?! – извиках. – Не идвах, защото Самира не ме пускаше. Все намираше извинения. Щом можех, дойдох.
– Разбрах – отвърна майка ми.
Моята егоистична сестра остана до майка ни, когато тя се разболя, но всичко се промени, когато лекарят ми предаде последните ѝ думи.
