Мислех, че едно бебе ще промени всичко. Че той най-сетне ще започне да ме уважава, да ме обича така, както заслужавам. Организирах парти, за да разкрием пола на бебето, вярвайки, че това ще ни сближи. Но в деня на събитието се появи неочакван гост… и всичко се превърна в кошмар. Бях изправена пред най-трудното решение в живота си.
Казват, че когато човек страда, търси изход. Но когато обичаш, да си тръгнеш не е толкова лесно.
Аз не вярвах на приказките за сляпата любов — докато не се озовах в собствената си история. Обичах Боб. Наистина го обичах. До степен, в която игнорирах всичко — и дребното, и голямото.
Той не беше насилник, не пиеше, помагаше вкъщи. Но не беше и мъжът, когото си представях до себе си завинаги. Пет години бяхме заедно. Пет години, в които той отлагаше темата за брак. Все „не било време“.
После тестът показа две чертички. Бях бременна. Усетих, че това е моментът. Чудото, което ще ни промени.
Пъхнах теста в красива кутийка, приготвих вечеря и зачаках Боб с вълнение. Не работех, защото той настояваше — според него жената трябва да е домакиня. Бях се отказала от мечтата си да преподавам музика. Животът ми се беше свил до стените на нашия дом.
Когато Боб изгуби работата си, продаде пианото ми. Подарък от баба ми. Не ме попита. Но аз не се разсърдих — имахме нужда от пари. Остана ми китарата.
Същата вечер, когато се прибра, запали свещите и му поднесох кутийката. Но вместо усмивка, получих поглед на раздразнение.
— Какво е всичко това? — измърмори.
— Изненада — прошепнах, подавайки му кутията.
— Дано е нещо за риболов — засмя се той, но когато я отвори, лицето му се помрачи.
— Какво е това?
— Тест за бременност! Ще имаме бебе!
Той пусна теста с отвращение:
— Ъх! Това е напикано нещо! — изкрещя.
Сърцето ми се сви. Очаквах радост. Получих подигравка.
— Явно затова си така напълняла напоследък — добави той. Без грам нежност.
Надявах се, че ще се промени. Че ще започне да се прибира навреме. Но той продължи да идва късно, пропит с парфюми, които не бяха мои.
Един ден на вратата се появи брат му — Майкъл. Държеше торби с храна.
— Чух хубавата новина — усмихна се. — Донесох витамини и малко лакомства, ако имаш апетит.
— Но ние не сме казвали на никого…
— Боб ми каза. Хвали се, че щял да получи цялото наследство от баба, понеже тя щяла да го остави на първото внуче.
Онемях. Това ли беше причината за „радостта“ му?
— Как си, Алисън? Боб държи ли се добре? Имаш ли нужда от помощ?
— Днес имам преглед, но… ме е страх да отида сама — признах.
— Ще дойда с теб.
И той дойде. Държеше ръката ми, когато чух сърцето на детето ни. Видях сълзи в очите му. Той, а не Боб, споделяше емоцията ми. Беше до мен, после ме заведе на вечеря и ме прибра у дома.
Когато показах снимките от ехографа на Боб, той едва ги погледна:
— Хубаво. Нищо не се вижда.
Минаха месеци. Майкъл не спираше да се грижи за мен. Подаряваше неща за бебето, питаше как съм, подкрепяше ме.
Боб? Единственото, което каза, беше:
— Внимавай с яденето. Изглеждаш ужасно напълняла.
Когато реших да организирам парти за разкриване на пола, Боб полудя:
— Сериозно?! Парти?! С какви пари, като ти нищо не правиш?! Жените не могат да работят нормално! Затова си вкъщи!
Сълзи изпълниха очите ми. Майкъл се намеси:
— Ще платя всичко.
— Нямам нужда от подаяния! — крещеше Боб.
— Не е заради теб. За нея е.
— Признай си! Искаш я! Искаш да ми я отнемеш!
— Ако не се промениш, тя сама ще си тръгне — каза Майкъл и излезе от кухнята.
— Благодаря ти… — прошепнах му пред вратата.
— Ти знаеш, че той не те заслужава… но се страхуваш. Казваш, че няма къде да отидеш. Но имаш. И винаги ще имаш — погледна ме и си тръгна.
Денят на партито дойде. Боб отказа да го направим у дома, затова Майкъл предложи двора си. Дойдоха роднини и приятели. Всички бяха развълнувани.
Когато с Боб застанахме пред тортата, една непозната жена ме изблъска и застана до него. Разряза тортата с него — сякаш не съществувах.
Розов крем. Щяхме да имаме момиче.
— Какво става?! — извиках.
— Това е нашата сурогатна майка, нали, скъпи? — прошепна жената.
— Да, Стейси. Това е тя — каза Боб спокойно.
— Какво?! Аз съм майката! Това е моето дете!
— Престани, Алисън. Наистина ли мислеше, че ще го отглеждаме заедно? Погледни се. Дебела, занемарена. След раждането ще си още по-зле. А Стейси е красива. Тя няма да ражда — просто ще вземем бебето.
— Не можеш да ми го вземеш!
— Мога. Ти нямаш работа, нямаш дом. Кой ще ти даде дете? Ти си само сурогат. Аз ще го взема… и наследството.
Точно тогава бабата на Боб го изгледа гневно.
— Алисън… — прошепна Майкъл. — Ще се омъжиш ли за мен? Ще отгледам това дете като свое.
Светът ми се преобърна. Спомних си всеки миг, в който Майкъл беше до мен. Всеки жест. Всяка добрина.
— Да — прошепнах и го целунах.
— Това е моето дете! Аз ще взема наследството! — изкрещя Боб.
— Истински баща е онзи, който обича и се грижи — каза баба му. — Не разчитай на нищо.
— Всичко е измама! Искате парите ми!
— Аз я обичам. Не ми трябват пари — отвърна Майкъл. — А сега се махай, преди сам да те изхвърля.
Боб сграбчи ръката на Стейси и изчезна.
Аз се сгуших в Майкъл и го прегърнах.
— Благодаря ти.
— Завинаги — прошепна той.
