Мъж, изоставен от родителите си, когато бил малко дете, ги открива петдесет и седем години по-късно в старчески дом и трябва да вземе решение, което ще промени живота му.
Първите спомени на Брендън Уолас били от глад и страх, от ядосани гласове, които се карали заради него. Ръцете, които трябвало да се грижат за него с нежност, били груби.
Брендън си спомняше как слиза от малкото си легло и върви към звуците на музика и смях, с тежка и мокра пелена. После смехът секвал. „За Бога, трябва да се отървем от това копеле!“ — изкрещял женски глас. Гласът на майка му.
Понякога, когато майка му била сънлива и спокойна, го оставяла да се сгуши до нея и тогава той се чувствал защитен и щастлив. Но повечето пъти присъствието му било нежелано.
Минали години, докато вече порасналият Брендън осъзнае защо детето в него се чувствало толкова нещастно и отхвърлено. Родителите му били богати, живеели от наследства. Когато се родил Брендън, живеели в комуна.
Били шейсетте — епохата на мира и любовта, но за родителите му това не включвало любов към децата. Когато Маргарет Уолас разбрала, че е бременна, изпитала ужас и гняв.
Ужас, защото никога не искала да бъде майка, и гняв, защото вече било късно да предотврати раждането. За щастие за нея и за бащата на Брендън, Рейф, в комуната имало много жени, които обичали бебета и се грижели за малкия Брендън.
Брендън нямало да се казва така — искали по-„романтично“ име като Лунно дете — но служителят в службата по вписванията, виждайки босите крака и огърлиците на Маргарет, я попитал за името на дядо му. „Брендън“, отвърнала тя, и така го записали.
Брендън живял в комуната почти до третата си година, когато родителите му решили да заминат. Искали да последват нов гуру, вдъхновил ги с философията си за смислен живот. Той живеел в ашрам в Индия, и Маргарет и Рейф решили да заминат. Но какво да правят с Брендън?
„Ще го оставим в сиропиталище“, казала Маргарет. „Нали там се грижат за децата?“
Рейф не бил сигурен. „А ако стане като Оливър Туист? Не искам да му се случи нещо такова.“
„Глупости!“ — изкрещяла Маргарет. „Ще бъде добре! И няма да е беден, нали? Има си собствено наследство още от раждането. Ще се справи, когато порасне. Ще има всичко, от което се нуждае!“
Три дни по-късно, Маргарет и Рейф отишли в сиропиталище, управлявано от монахини в покрайнините на Сан Франциско, и оставили тригодишния Брендън във фоайето. Единственото, което му оставили, били актът за раждане и документите за наследството.
За Брендън, монахините с белите покривала, приличащи на крила, били като ангели. Изкъпали го, излекували обривите му и го нахранили.
За пръв път в живота си Брендън бил сред хора, които се грижели за него. В сиропиталището разцъфнал като жизнено, весело момче — но понякога изпадал в дълбоко мълчание.
С времето разбирал все повече от неясните си спомени. Научил за наследството и богатството, което го чакало. Знаел, че родителите му не го изоставили от бедност или отчаяние.
Повечето деца в сиропиталището били сираци, но малцина били изоставени, защото родителите им не можели да ги изхранват. А неговите били богати…
Когато Брендън навършил 18, напуснал сиропиталището и постъпил в университет. Наследството било узряло и му стигало, за да учи или дори да живее комфортно без да работи.
Но Брендън искал да строи мостове — като моста в Сан Франциско. Искал да строи мостове, които се извисяват сякаш докосват небето.
В университета срещнал Сюзън, художничка, и се влюбили. Оженили се след дипломирането и им се родили две деца. Когато за първи път прегърнал децата си, усетил толкова любов, че не можел да разбере как родителите му са го изоставили.
Огорчението и гневът към тях растели, колкото повече обичал децата си. „Никога не ме обичаха така, както аз обичам Мег и Брайън“, казал на Сюзън. „Изобщо не ме обичаха!“
Брендън вече бил дядо, когато получил новини за родителите си. Адвокатската кантора, управляваща наследството му, го уведомила, че родителите му останали без пари.
„Бедни са, господин Уолас“, казал адвокатът. „Платихме последната вноска от наследството за старческия дом, но след шест месеца ще останат на улицата.“
„Защо ми се обаждате?“ — попитал студено Брендън. Адвокатът се поколебал. „Те са вашите родители… Помислихме, че трябва да знаете… Може би усещате нещо естествено…“
„Не бяха естествени родители“, отвърнал Брендън. „Не чувствам нищо към тях — само едно здравословно презрение.“
Но обаждането на адвоката не му давало мира. „На шейсет съм и не им дължа нищо!“ — казал на Сюзън. „Тогава защо се чувствам така?“
„Защото си добър човек“, отвърнала тихо тя. „А добрите хора правят правилното нещо…“
Две седмици по-късно Брендън и Сюзън отишли в старческия дом, където живеели вече Маргарет и Рейф. Старите, красиви, свободни души от шейсетте били изчезнали.
Били стари и зле състарени. Когато им съобщили за посещението на сина им, онемели. Маргарет се изправила и протегнала ръце към Брендън.
„Брендън, милото ми дете!“ — възкликнала, но очите ѝ останали сухи.
Брендън лесно избегнал прегръдката ѝ. „Здравей, майко“, казал. „Изненадан съм, че ме помниш, защото аз не бих те познал.“
Рейф се усмихнал, с повечето зъби липсващи. „Да не се връщаме към миналото, сине… Толкова сме щастливи, че те виждаме! Животът не беше лесен… Не сме вече същите хора…“
„Моля те, сине“, прошепнала Маргарет. „Не ни изоставяй!“
„Да ви изоставя?“ — попитал Брендън. „Както вие мен?“
„Оставихме ти парите!“ — извикал Рейф. „Не беше беден, както сме ние сега!“
„Не вие ми ги оставихте“, отвърнал спокойно Брендън. „Наследството се създаде автоматично от имуществото на дядо ми, когато се родих. Нямате нищо общо с това.
Но знаете ли какво? Няма да ви изоставя. Не защото го заслужавате, а защото аз съм по-добър човек. Знам какво е любов и състрадание. Прощавам ви, дори да не го заслужавате, и ще ви помогна. Можете да получите парите!“
Рейф погледнал Брендън със сълзи. „Толкова сме самотни, сине… За какво са ни парите? Още самотни дни? Моля те…“
Брендън кимнал. „Сега разбирате как съм се чувствал“, казал. „Бях дете и исках само да ме обичат и да се грижат за мен. Мислите ли, че парите ми бяха утеха? Сега, когато сте остарели, искате и вие любов, семейство.
Добре. Ще ви взема у дома, татко, мамо. Няма да умрете сами.“
Брендън прибрал Маргарет и Рейф в дома си и наел болногледач. Маргарет обичала да разказва на внуците и правнуците им истории за лудите им години и как свирела на китара с Боб Дилън.
Рейф седял до Брендън и го държал за ръка със слабата си длан. Брендън дарил огромното си състояние на сиропиталището, което го бе отгледало и му бе показало какво е любов и грижа.
