Сирота решил да посети своята приемна семейство десет години след като си тръгнал, за да им благодари за всичко, което направиха за него. Когато пристигнал при техния обветрял дом, той попитал какво се е случило и как всичко е стигнало до това състояние.
Чак огледал стаята с усмивка на лицето, наслаждавайки се на моментите, прекарани с приемното семейство. Току-що беше навършил 18 години и беше готов да започне в колежа.
Той наблюдавал как приемната му майка му пее „Честит рожден ден“, ръкопляскайки, а баща му я прегръщал и пеел с нея. После погледнал приемния си брат Иван, който изглеждал, че умира от скука, притиснал глава в масата и отказвал да пее.
Чак много обичал семейството си, защото никога не го считали за чужд. Макар да нямали топли отношения с Иван, той знаел, че родителите го обичат, защото харчили свои пари, за да го отгледат.
— Ще ми липсвате много. Благодаря ви за този празник, — казал той, преди да изгаси свещите на тортата.
— И ние ще ти липсваме, синко. Надявам се, че ще дойдеш при нас, когато завършиш учебата, — казал му приемният му баща Чейс.
Чак изгасил свещите и си пожелал нещо. Те вечеряли заедно последния път преди неговото заминаване за колежа.
— О, скъпи, — въздъхнала майка му. — Все още си спомням деня, в който те взехме при себе си. Не мога да повярвам, че вече си израснал и ще отидеш в колеж, — казала тя, избърсвайки сълзите.
— Знам, мамо. Аз съм най-щастливият човек. Толкова съм благодарен, че ме приеха. Без вас щях да бъда никой, — казал Чак, държейки майка си за ръка. — Благодаря ви за цялата любов и грижа, които ми дадохте.
В този момент Иван не издържал.
— О, само не това, — закатил той очи. — Може ли просто да ядем в тишина? Вашата сентименталност ме кара да се чувствам зле!
Вместо да влезе в спор, Чак се усмихнал.
— Знам, че ще се радваш, че няма да ме има, Иван, но все пак ще ми липсваш.
Тази нощ Чак не можел да заспи от вълнение. Неговите неща били събрани и на следващия ден той бил готов да замине за университета.
— Време е, скъпи, — повикала го майка му сутринта.
Чак за последен път огледал стаята си, знаейки, че дълго няма да я види отново. Прегърнал родителите си и излязъл през вратата.
— Сега съм сам, — казал той. — Вие ми дадохте всичко, от което се нуждая. Извинявайте, ако съм бил за вас тежест. Обещавам да направя всичко, за да стана успешен човек. Ще се върна и ще ви се отплатя за всичко, което направихте за мен!
Чак сам решил да напусне приемното семейство, когато само могъл. Въпреки че обичал родителите си, той отказал официално осиновяване, за да им спести пари. За него било по-важно да знае, че го обичат.
Чак усърдно учил, изпълнявайки своето обещание. Постъпил в юридическия факултет и мечтаел да стане добър юрист.
След като взел изпита за адвокатска лицензия, той започнал работа в престижна юридическа фирма. От младши служител се издигнал до партньор. В крайна сметка загубил контакт с приемните си родители. Първоначално си писали, но работата започнала да отнема все повече време и общуването им било прекратено.
Изминали десет години от последния път, когато виждал родителите си. Един ден имал клиент в родния си град и решил да посети стария дом. Осъзнал, че е време да навести семейството и взел почивен ден, за да прекара деня с тях. Но това, което видял, го потресло.
Тревата била израсла, а белият цвят на стените почти напълно изчезнал под слоя от бръшлян. Когато се приближил до вратата, започнал да се съмнява дали все още живеят там.
Чак натискал звънеца, но той не работел. Вече се канел да си тръгне, мислейки, че домът е изоставен, когато изведнъж чул глас вътре. Тогава решил да почука.
След няколко секунди вратата отворил приемният му баща.
— Чак? — изненадано възкликнал той. — Това ли си ти?
— Татко, — Чак го прегърнал здраво. — Какво се случи тук?! Вие в ред ли сте? Къде е мама и Иван?
— Влизай, синко. Не мога да повярвам, че се върна. Колко време мина? Десет години? — казал баща му, водейки го вътре в къщата. — Скъпа, това е Чак! Чак се върна!
Когато от кухнята излязла майка му, сърцето на Чак се свило. Тя изглеждала изтощена, сякаш отдавна не е яла нормално.
— Мамо! — възкликнал той. — Какво се случи?
— Преди пет години Иван каза, че открива бизнес. Бяхме радостни, защото, макар да не искаше да ходи в колеж, мислехме, че е намерил своето призвание. Но се оказа, че просто ни измами, за да похарчи парите за себе си, — обяснил баща му.
— Той обеща, че ще сподели печалбата, но това не се случи. Поради него се озовахме в дългове, — добавила майка му, едва сдържайки сълзите. — Не се надявахме вече да те видим, скъпи. Толкова се радвам, че дойде, — казала тя, прегръщайки Чак.
Чак бил потресен от това, което родителите му преживели заради брат му. Отвел ги в ресторант, след което обещал да се върне на следващия ден.
На следващия ден отишъл отново и казал, че сега няма за какво да се тревожат.
— Платих дълга и всички глоби. Освен това наех работници, за да ремонтират дома. И ето, вземете това, — той им подал спестовна книжка.
— Чак! — майка му заплакала. — Не трябваше да правиш това. Това е твърде много! Ние не те отглеждахме, за да ни връщаш нещо.
— За мен вие двамата сте моите родители, — казал баща му. — Но сега виждам, че само ти наистина ни обичаш, а Иван просто ни остави да се оправяме сами.
Чак поклатил глава.
— Аз съм ви задължен много повече, отколкото пари, — отговорил той. — Вие ми дадохте дом, семейство. Парите за мен не значат нищо. Семейството е най-важно! Обичам ви и ще се грижа за вас през целия си живот!
