Решен да даде на малкото момиченце живота, който заслужава, Дилън тръгва на емоционално пътешествие на изкупление, опитвайки се да докаже, че може да бъде бащата, от когото Лайла има нужда.
Дилън седеше прегърбен на дървена пейка пред магазин за обувки, стискайки табелка с надпис: „Ще почистя обувките ви за 1 долар“.
Пролетният студ пронизваше износеното му палто, но той почти не го усещаше. Бяха минали две години, откакто животът му се превърна в пълен хаос. Две години, откакто изгуби всичко.
Работата си, дома си и Тина – жената, с която мислеше, че ще прекара живота си.
Сбогуването с Тина беше бързо и болезнено.
„Ти си в застой, Дилън“, каза тя, докато куфарът ѝ стоеше до вратата. „А Гавин ми предлага живот, който ти никога няма да можеш.“
Това беше последният път, когато я видя. Към онзи момент пиенето му вече беше започнало. Всъщност, тогава излезе извън контрол, повличайки и кариерата му със себе си.
Скоро след като изгуби работата си, му отнеха и апартамента, а падението му продължи.
Шумът от дизайнерски обувки върху асфалта го върна в реалността. Той вдигна поглед, готов да попита дали не искат да им почисти обувките. Но когато видя коя е, застина.
Жена с кремаво сако и златни гривни ровеше в огромната си чанта. Ванеса.
Най-добрата приятелка на Тина.
Дилън се размърда неловко, надявайки се тя да не го забележи. Но погледът на Ванеса го фиксира като ястреб, надвесен над плячката си. Изражението ѝ се смени от изненада към отвращение.
„Дилън?“ — гласът ѝ беше насмешлив. „Ти ли си наистина?“
Нямаше как да я игнорира, затова кимна неохотно.
„Да. Здравей, Ванеса“, — каза той.
„Е, изглежда, че не си имал особен късмет, а? Колко ниско си паднал.“
Тя го огледа от глава до пети, подчертавайки с поглед жалкия му вид.
Думите ѝ бяха жестоки, но Дилън не реагира. Беше чувал много по-лошо.
Ванеса наклони глава, а устните ѝ се извиха в крива усмивка.
„Разбра ли поне?“ — проточи тя.
„Какво да съм разбрал?“ — Дилън се намръщи.
За какво, по дяволите, говори?
„О, моля те“, — Ванеса извъртя очи. „За детето. Тина имаше дете. Твоето дете. Не ти ли каза?“
Дилън застина. Уличният шум се стопи, заменен от бучене в ушите.
„Какво каза току-що?“
„О, Боже, Дилън. Събуди се. Влез в час!“
„Моля те, Ванеса, не разбирам за какво говориш.“
Тя го погледна за миг, очите ѝ почти омекнаха. Въздъхна.
„Тина роди, след като те напусна“, — каза Ванеса, като погледна ноктите си. „Гавин не искаше да бъде втори баща. И когато детето стана на около година, Тина го остави в някакъв дом. Колко минаха, две години? Да, значи тя сега е на три.“
Дилън залитна и се изправи.
„Лъжеш, Ванеса.“
Тя изсумтя високо.
„Защо ми е да си измислям? Видях Тина на едно парти миналия месец. Направо се хвалеше колко си е оправила живота. Каза, че Гавин щял да ѝ предложи брак. Живее като кралица.“
Ванеса се приближи, гласът ѝ капеше от презрение.
„Може би и ти трябва да си оправиш живота.“
Преди Дилън да успее да отговори, тя се обърна и си тръгна, токчетата ѝ силно отекваха по асфалта.
На следващия ден Дилън стоеше пред разкошно имение в един от най-богатите квартали. Знаеше къде живее Тина – беше нощувал в колата си пред къщата ѝ, след като се премести при Гавин.
Поне докато не му отнеха и колата.
Стиснал юмруци, застана пред украсената врата и почука два пъти.
Когато вратата се отвори, Тина стоеше там по йога-панталони и копринена блуза, с чаша бяло вино в ръка. Очите ѝ се разшириха от изненада.
„Дилън?“ — ахна тя. „Какво правиш тук?“
„Трябват ми отговори“, — каза той и пристъпи напред. „Ванеса ми каза за детето. За нашето дете.“
Лицето на Тина побледня. Излезе навън и затвори вратата зад себе си.
„Каква е тя, че да дрънка глупости? Само защото не я поканих на спа-вечерта миналия месец… Много злобна“, — каза тя.
„Тина“, — каза Дилън твърдо. „Истина ли е? Имам ли дъщеря?“
Раменете ѝ се отпуснаха, остави чашата върху масичката в коридора.
„Да, Дилън“, — каза тя. „Истина е. Казва се Лайла. Нарекох я така заради геройня от сериал. На три години е.“
Гърдите му се свиха, ярост се надигна в него.
Как може да говори за това толкова спокойно?
„Защо не ми каза? Защо…“ Той се задави. „Къде е тя?“
Тина замръзна, раменете ѝ се свиха защитно.
„Нямаш представа колко трудно беше. Опитвах се да я отглеждам сама, но Гавин не искаше дете. А мисълта да се върна при теб… само като се сетех, ме болеше главата. Постоянно. Та Гавин ми постави ултиматум. Направих каквото трябваше.“
„Ти си я изоставила!“ — извика Дилън. „Собствената си дъщеря!“
Челюстта на Тина се изопна.
„Не се прави на светец, Дилън“, — каза тя. „Ти беше развалина, когато те напуснах – едва крепеше работа в супермаркет. Мислиш ли, че щеше да се справиш с дете?“
„Къде е тя?“ — настоя той.
Тина се поколеба.
„В центъра Sunnyside, в центъра на града. Но може и вече да не е там. Може някой да я е осиновил и да е щастлива. Аз поисках връзката с нас да бъде прекъсната напълно.“
Дилън стисна юмруци. Как може да е толкова безчувствена?
„Имам нужда от доказателство, Тина. Нещо, което да показва, че съм ѝ баща.“
Тя изсумтя.
„За какво ти е това? Но добре, почакай тук. Записах името ти в акта ѝ за раждане.“
Изчезна в коридора и се върна със сгънат лист.
„Ето акта ѝ за раждане. Сега ме остави на мира, Дилън. Губиш си времето. Ако още е там, със сигурност няма да я дадат на някой като теб.“
С треперещи ръце, Дилън влезе в Центъра, стискайки документа. Една мила жена на име Шейла го посрещна на рецепцията.
„Бих искал да видя дъщеря си“, — каза той, подавайки ѝ листа. „Искам да знам дали е тук.“
Шейла погледна внимателно документа и кимна.
„Лайла! О, тя е страхотно дете. Художничка е, ръцете ѝ винаги са в боя.“
„Значи… дъщеря ми е тук?“ — въздъхна той с облекчение.
„Да, тук е“, — усмихна се Шейла. „Последвайте ме.“
Заведе го в осветена стая за игри. Там, седнало до момченце на малка маса, беше момиченце с кестеняви къдрици и големи кафяви очи. Беше красиво.
Дилън замръзна, дъхът му секна.
„Това тя ли е?“ — прошепна той.
Шейла кимна.
„Това е нашата Лайла“, — каза с топла усмивка. „Опитваме се да ѝ намерим дом. Хората я обичат, но не се решават да я осиновят.“
„Защото не им е родна…“ — каза Дилън.
Пристъпи напред, краката му тежаха. Лайла вдигна поглед от рисунката си, очите им се срещнаха. Не се усмихна, но в погледа ѝ имаше любопитство.
„Тя е прекрасна“, — прошепна той.
Шейла се прокашля и го покани в зоната с диваните.
„Разкажи ми всичко“, — каза тя. „Трябва да разбера ситуацията. Знам само, че майка ѝ я е изоставила.“
Дилън седна и ѝ разказа всичко, което знаеше.
„Ще бъда честна с теб, Дилън. Да получиш попечителство няма да е лесно. Ще ти трябва стабилен дом, постоянна работа и одобрение от съда. Ще трябва и да изграждаш връзка с Лайла, докато е тук. Съдията ще трябва да види как общувате. Ще ти назначим социален работник, който ще води случая ти и ще документира всичко, за да ти осигури най-добрия шанс.“
Дилън кимна и се усмихна.
„Радвам се, че процесът е толкова строг“, — каза той. „Но искам да знаете, госпожо, че ще направя всичко необходимо. Това дете заслужава най-доброто. Заслужава целия свят.“
„Радвам се, че мислиш така“, — каза Шейла. „И аз съм съгласна. Лайла е специална, както и всички наши деца. Но трябва да се бориш, ако искаш да бъдеш част от живота ѝ, Дилън. Трябва да се бориш.“
