Родителите на Сет пренебрегват рождения му ден, но после баща му нехайно му дава стар мотор, за да се реваншира. След месеци работа по реставрацията бащата изведнъж решава да си го върне. Сет трябва да реши дали без борба да върне старата Харли или да отвърне с отмъщение…
Когато навърших осемнайсет, рожденият ми ден мина, без да получа никакво внимание от родителите ми. Нито торта, нито картичка, нито подарък, и, разбира се, не дойдоха в студентската ми стая. Опитах се да изглеждам силен, но истината е, че ме заболя повече, отколкото исках да призная.
На следващата сутрин баща ми се обади и ме помоли да се прибера.
– Имам нещо за теб, Сет – каза той и ми хвърли ключодържател.
Хванах го объркан.
– За какво са тези? – попитах. Не приличаха на автомобилни ключове, а аз вече имах старата кола на майка ми.
Баща ми кимна към едно прашно платнище в ъгъла на гаража. Лежеше там, откакто се помня, и никога не ми беше позволявал да го пипам.
Когато го дръпнах, не можех да повярвам на очите си. Това беше старата Харли на баща ми – Shovelhead от ’73. Моторът от детските ми мечти, винаги недостижим.
Като малък исках най-много да облека коженото яке на баща ми и да седна на мотора. Но той винаги крещеше, когато опитвах.
– Ако се появи и една драскотина, Сет – казваше често, – забрави за джобни.
– Даряваш ми Харлито? – попитах невярващо и развълнувано.
Той сви рамене.
– Да, защо не? Не е палило от години, та успех. Приеми го като закъснял подарък за рождения ден.
Не можех да повярвам. Най-накрая щях да карам този мотор, да усетя ръмженето на двигателя, вятъра в косата.
– Благодаря ти, татко. Обещавам, че ще се грижа за него.
От този момент Харлито се превърна в новата ми обсесия.
Механикът се намръщи, когато довлякох мотора в стара пикапка. – Има много работа по него, но големите неща ще оправя. Дребните можеш сам, ако си сигурен.
Спестявах всяка стотинка от работата си като бариста. Бях изключително мил с клиентите с надеждата за по-щедри бакшиши, които директно влизаха във фонда за реставрацията.
Всичкото си свободно време прекарвах с мотора. Разглобявах го и го сглобявах по-добър от всякога. Гледах безкрайни уроци в YouTube и четях всеки наръчник, който намирах.
Четиринадесет месеца по-късно беше готов. Полирах последното парче хром, отдръпнах се и се възхитих на труда си. Харлито блестеше сякаш току-що излязло от завода.
Не можех да чакам да го покажа на родителите си. Особено на баща ми. Представях си гордия му поглед.
Когато стигнах с него у дома, очите им почти изскочиха.
– Боже мой, Сет – извика баща ми. – Това ли е Харлито? Моята стара Харли? Изглежда великолепно!
– Да – усмихнах се широко. – Работих по него цяла година. Какво мислите?
Баща ми огледа мотора, прокара ръка по хрома. – Всичко това ти ли го направи? – попита напрегнато.
– Да! – отвърнах гордо. – Цялото ми време и пари отидоха в него. Сега е перфектен.
За миг в очите му проблесна гордост, но после изражението му се промени.
– Знаеш ли, Сет – каза бавно, – сега този мотор струва доста повече. Мисля, че бях прекалено щедър, като ти го дадох.
– Какво искаш да кажеш, татко? – попитах шокиран.
– Вземам го обратно – заяви твърдо. – Ще ти дам хиляда долара за труда.
– Сериозно ли? – избухнах.
Той кимна. – Това е най-справедливо, Сет.
Исках да изкрещя, да му кажа колко е нечестен, но знаех, че е безполезно. Баща ми беше прекалено инат.
– Добре – казах. – Щом така смяташ.
Той изглеждаше изненадан, че не споря. Но аз не бях приключил. Ако искаше да играе грубо, можех и аз.
Няколко дни по-късно видях публикацията му в социалните мрежи. Хвалеше се с „новореставрирания“ мотор и обявяваше, че ще го покаже на мотосбирка.
По време на събитието се наслаждаваше на вниманието. Оборотите на двигателя огласяха площада, хората се възхищаваха. Но той не знаеше за моята малка модификация.
Бях вградил превключвател под седалката, който изключваше подаването на гориво с дистанционно.
Изчаках, докато беше в центъра на вниманието, и натиснах копчето.
Харлито изкашля и угасна. Усмивката му замръзна. Опита да запали, но безуспешно. Хората започнаха да шушукат, някои се смееха.
– Помощ, татко? – попитах, като се приближих.
Той ме изгледа ядосано, но засрамено кимна. Престорих се, че оправям нещо, изключих превключвателя и моторът отново изръмжа.
Но щетата вече беше нанесена. Униженият му поглед си струваше всичките четиринайсет месеца труд.
Той ми подаде ключовете, със стиснати зъби.
– Твой е – каза кратко и се отдалечи.
Усмихнах се. Харлито най-накрая беше наистина мое – а може би и уважението на баща ми, дори да не можеше да го признае.
Ти какво би направил?
