На 23 години забременях за първи път. Признавам, че бях доста наивна. Бях „другата жена“, но вярвах на всичко, което той ми казваше — че не го обичат, не го ценят и се отнасят зле с него. Глупаво си мислех, че това дете ще ни сближи, но се случи точно обратното.
Той искаше да направя аборт и ми каза: „Ще съсипеш живота ми, ако родиш това дете.“
Отговорих му: „Добре, ще се справя сама.“
И се справих.
Когато дъщеря ми Айви навърши две години, започнах работа като шофьор на училищен автобус и това беше истински огромен късмет за една самотна майка. Винаги бях вкъщи, когато и тя беше вкъщи, и никога не трябваше да се тревожа за снежни дни, болнични или ваканции, защото ако тя беше вкъщи, и аз бях вкъщи.
Така живяхме дълго време.
В крайна сметка започнах отново да излизам по срещи и когато бях на 39 години, срещнах S.
Той изглеждаше почти като всичко, което исках от един мъж. Беше верен, забавен, обичаше семейството си и с желание искаше да включи мен и Айви в него.
Основният ми проблем беше, че беше доста незрял и изобщо не бързаше да порасне. Надявах се, че с времето, което прекарваме заедно, ще узрее и ще се превърне в истински партньор.
В крайна сметка осъзнах, че това няма да се случи.
Той беше напълно доволен да живее у дома след раздялата ни, без да плаща наем и без да допринася за домакинството на родителите си.
По същото време забременях.
Това беше пълна изненада. Знаех как работи биологията, но заради затлъстяването, синдрома на поликистозните яйчници (PCOS) и „напредналата майчина възраст“ бях убедена, че никога няма да имам друго дете — още по-малко по естествен начин, въпреки че винаги съм искала още едно.
Бях развълнувана от бременността, но и уплашена.
Работата ми като шофьор на училищен автобус не предлагаше отпуск по майчинство, нямах никакви спестявания — така е животът на самотната майка! — и не можех просто да спра да работя.
Моментът беше доста неподходящ. Терминът ми беше в края на лятната ваканция, само три седмици преди началото на учебната година. Исках да имам време да се възстановя, преди да се върна на работа. Но нямах друг избор, освен да чакам.
Когато бях в третия месец, аз и S бяхме излезли с приятели и той по невнимание даде ясно да се разбере, че винаги би избрал марихуаната пред мен или пред нашето бебе.
Останах с него по-дълго, отколкото възнамерявах, заради бременността, надявайки се, че тя ще бъде стимулът, от който той се нуждае, за да порасне.
Но накрая търпението ми към отказа му да стане по-зрял се изчерпа и сложих край на връзката ни.
Той беше наранен и ядосан. Но вместо да поговори с мен и да се опитаме да постигнем споразумение относно съвместното родителство, той предпочете да ме игнорира през 95% от времето и да ме обижда в социалните мрежи през цялата ми бременност.
Дойде на няколко прегледа при лекаря, но или закъсняваше, или беше под влияние на вещества, или и двете, или просто не се появяваше.
Накрая му казах просто да спре да идва.
Останалата част от бременността ми премина без особени проблеми. Удивително е, че предвид възрастта и физическото ми състояние, и бебето, и аз бяхме здрави.
Наистина имах прекалено много околоплодна течност, което позволи на бебето да се обърне през 39-ата седмица и да заеме седалищно предлежание.
Исках да родя по естествен път, защото възстановяването щеше да бъде по-лесно, а бях много добре осъзнала колко малко време имам преди да се върна на училище и работа.
Но заради седалищното предлежание трябваше да ми направят цезарово сечение.
Страхувах се, защото бях родила първата си дъщеря по естествен път почти 17 години по-рано. Не знаех дали ще се справя. Притеснявах се от болката и от това дали ще мога да се качвам по стъпалата на автобуса.
Но забравих всичко това, когато чух първия ѝ сладък плач.
Белами се роди точно на термина си и аз отново се влюбих в новороденото си. По-голямата ми дъщеря Айви беше с мен в родилната зала.
И двете плакахме, докато гледахме това малко чудо, за което никога не бях вярвала, че ще имам.
Лекарят ми каза, че мога да остана до четири дни в болницата за възстановяване, но мога да си тръгна по-рано, ако се почувствам готова.
Исках просто да се отпусна и да се насладя на това, че отново съм майка на новородено, но в задната част на съзнанието ми постоянно стоеше тревогата за парите и връщането на работа.
Трябваше да бъда здрава, възстановена и отново зад волана на автобуса още в първия учебен ден. Иначе нямаше да имам доходи.
Като се има предвид колко дистанциран беше S по време на бременността и че замина за едноседмична почивка в другия край на страната, когато бях в 38-ата седмица, предположих, че всъщност не се интересува толкова, колкото се опитваше да покаже във Facebook.
Тъй като можех да имам само един човек с мен в родилната зала, му съобщих веднага след като ме върнаха в стаята ми след раждането.
Той ми отговори с изключително студено съобщение, в което каза, че не можел да повярва, че не съм му се обадила и не съм му позволила да бъде там. В резултат на това щял да се откаже от родителските си права.
И до днес това не ми изглежда логично.
След това добави: „Отне ми един прекрасен момент. Никога повече не се свързвай с мен.“
Два месеца по-късно той се премести в другия край на страната, без никога да е виждал дъщеря си.
Опитвам се да получа издръжка, но това е друга история.
Така вече беше официално. Нямаше да има съвместно родителство. Отново бях истинска самотна майка.
И макар да знаех, че съм взела правилното решение да сложа край на връзката ни, изпитвах смесени чувства.
Най-вече се чувствах унизена, защото смятах, че на моята възраст би трябвало да съм много по-добра в това да виждам мъжете такива, каквито са в действителност.
Имах и усещането, че вече съм се провалила пред Белами, като съм създала семейство с един родител, точно както се бях провалила пред по-голямата ѝ сестра.
Мислех си, че сега съм по-възрастна, по-мъдра и по-опитна.
Как можеше това да ми се случи отново почти 17 години по-късно?
Вече трябваше да знам по-добре!
Умолявах лекаря си да ми позволи да се прибера възможно най-скоро. Трябваше да се върна у дома и да се възстановя възможно най-бързо.
Можех да ставам, да ходя и да се движа. Болката беше по-силна, отколкото очаквах, но стисках зъби и продължавах.
Лекарят ми позволи да се прибера на третия ден.
Изпаднах в доста тежка следродилна депресия. Имах още един източник на подкрепа у дома — моята втора майка Дарла, която беше дошла от Алабама в Кънектикът, за да бъде с мен по време на раждането и възстановяването ми.
За съжаление, тя трябваше да се върне в Алабама в деня преди да изляза от болницата.
Когато си тръгна, бях съсипана. Плачех през цялото време.
И като капак на всичко отчаяно се опитвах да кърмя, но не постигах особен успех.
Заведох Белами при педиатъра на петия ден и почти настояха да започна да ѝ давам добавка, защото тя продължаваше да губи тегло.
Чудесно. Още една причина да се чувствам като провал.
Вероятно това беше най-ниската ми точка с нея.
Бях толкова щастлива отново да бъда майка на новородено, но същевременно се чувствах напълно претоварена, изпитвах болка, бях изтощена и имах усещането, че се провалям във всичко, което правя.
Но постепенно облаците започнаха да се разсейват.
Отказах се от опитите да кърмя и преминах изцяло на адаптирано мляко. Бях толкова напрегната и се чувствах като провал, защото не успявах да я храня, а тя сякаш постоянно плачеше от глад.
Затова преминах на адаптирано мляко и никога не погледнах назад.
Най-важното е бебето да бъде нахранено.
Опитах. Наистина опитах. Но не се получи.
И когато свалих това бреме от плещите си и си казах, че не е моя вина, напрежението в гърдите ми малко отслабна.
От работата ми казаха, че трябва да получа разрешение от лекаря, за да се върна по-рано от шест седмици.
Бях много притеснена да го попитам, но той се съгласи да подпише документите, за да мога да се върна на работа три седмици и половина след раждането.
И това беше още един огромен товар, който падна от плещите ми.
Щях да бъда зад волана на автобуса си още в първия учебен ден и щях да получавам заплата.
По-голямата ми дъщеря Айви започваше последната си година в гимназията и обичаше да пътува с мен в автобуса. Така щеше да може да помага на Белами, ако тя се събуди и има нужда от шише, докато аз шофирам.
Още една светла страна.
Започнах да се съсредоточавам повече върху хубавите неща и да оставям негативното зад гърба си.
В крайна сметка всички се установихме в новия си ритъм, животът се успокои и сега всичко е добре.
Винаги казвам, че работата ми е най-близкото нещо до това да бъда майка на пълен работен ден вкъщи, без всъщност да съм у дома през цялото време.
Работя около два часа и половина сутрин, след това съм вкъщи четири часа и половина, после отново работя два часа и половина и след това съм вкъщи през цялата нощ.
Можех да взема Белами в автобуса още от първия ден.
Слагах я в детското ѝ столче и тя пътуваше с мен всеки ден.
По-малките деца обичаха да се редуват и да седят до нея, след като тя получи първите си ваксини — и все още го правят!
Белами вече е на 14 месеца и обича автобуса.
Обикновено подремва по време на първия курс и се събужда, когато се приберем вкъщи за сутрешната си почивка.
Наложи се да я обърна с лице напред по-рано, защото седалките в училищните автобуси не са проектирани така, че да побират детско столче, обърнато назад.
Но училищният автобус по принцип е много по-безопасен от почти всяко друго превозно средство на пътя, така че не се притеснявам.
Тази работа ме спаси, когато имах Айви и се нуждаех от работа, и ме спаси отново с Белами.
Не трябва да плащам за детска градина. Винаги съм с нея.
Не трябва да моля роднини или приятели да я гледат.
Когато тръгне на училище, няма да се тревожа за снежни дни, болнични или ваканции.
Мога да шофирам на всички нейни училищни екскурзии.
Мога да прекарвам цялото лято с нея.
Да я будя рано определено е най-лошата част от работата, но мога просто да обърна глава и да погледна малкото ѝ сладко личице, което спи в детското си столче точно зад мен — и това ми носи спокойствие.
Не всички майки имат възможност да вземат бебето си със себе си на работа.
Аз имам тази възможност.
И се чувствам невероятно щастлива заради това.
