Мислех, че първата ми бременност ще протече гладко, най-вече заради подкрепата, която очаквах от съпруга ми. Но когато имах нужда от неговото разбиране относно трудностите на бременността, той започна да ми обяснява нещата от позицията на мъж и ме принуди да му дам ценен урок!
Аз съм на 30 години, в седмия месец от първата си бременност и съм изтощена. Не просто „не съм спала добре“ уморена. Говоря за умора от типа „едва вървя, болка в кръста, ишиас по крака“. Но страданията ми не значеха нищо за моя нищо неподозиращ съпруг.
Бях толкова уморена. Все едно тялото ми е като количка за пазаруване с развалено колело, а бебето вътре е объркало пикочния ми мехур с боксова круша! Дъг, съпругът ми от четири години, е на 33 и работи в технологичния сектор. Аз работя в човешки ресурси.
И двамата работим дълги часове и преди бременността имах усещането, че сме стабилен екип. Винаги сме си поделили домакинската работа, готвенето и сме подкрепяли целите си.
Но бременността променя нещата – физически, психически и емоционално. А по някаква причина тя промени и Дъг.
Напоследък всяко малко действие се усеща като мъкнене на 10-килограмова тежест. Подута съм и имам спазми до такава степен, че гинекологът ми предложи да започна отпуск по майчинство по-рано или да премина на работа от вкъщи на пълен работен ден.
Размислих няколко дни и реших да поговоря със съпруга си.
Една вечер по време на вечеря – кюфтенца, печени картофи и спагети, които аз приготвих – му казах, че трябва да поговорим.
– Скъпи – започнах, опитвайки се да запазя спокоен тон – обмислям дали да не спра временно работа, за да си почина. Тялото ми не се справя добре, а лекарят…
Той дори не ме остави да довърша.
Презрително изсумтя и каза с усмивка: – Преувеличаваш. Майка ми работеше до деня, в който ме роди.
Мигнах.
– Просто те мързи – продължи той. – Признай си, не искаш да работиш вече. Не сме в 1800-та година. Жените съчетават работа и бременност всеки ден. Просто използваш това като извинение!
И завърши с: – Не очаквай от мен да поема финансовата тежест, само защото се чувстваш уморена!
Седях в тишина, с вилица на път към устата и изстиваща спагети в чинията.
Исках да крещя! Исках да споря, но вместо това се усмихнах и казах: – Прав си. Ще се справя.
И така се роди планът.
Не напуснах работа.
Не.
Вместо това ходех на работа всеки ден през следващата седмица, като ставах рано и вършех всичко вкъщи.
На следващата сутрин станах в 6, докато той още спеше. Изчистих кухнята, приготвих му обяд, изтърках банята на колене (здравей, контракции) и отидох на работа, сякаш всичко е нормално.
Превърнах се в Супержена за шест дни!
Ставах рано и правех всяка домакинска работа – пране, подове, съдове, боклук, подреждане на килера, бърсане на прах, дори подредих подправките по азбучен ред.
Изпрах на ръка спортните му дрехи и ги окачих по цвят. Всяка вечер приготвях топла вечеря: пиле пиката, лимонено-чеснова паста, домашна лазаня – която почти ме припадна от стоене.
Дъг забеляза, разбира се.
– Уау, имаш енергия напоследък – каза доволно. – Казах ти, всичко е в главата ти!
Усмихнах се мило. – Просто се опитвам да бъда силната жена, за която ме мислиш.
Той кимна гордо. – Така се прави!
Почти се задавих със салатата си.
Но не го правех само от дребна отмъстителност. Готвех нещо по-голямо, нещо незабравимо.
Направих още нещо, което той не знаеше. Организирах му „изненада“!
Гинекологът ми ме насочи към дула и следродилен треньор на име Шанън. Тя провежда интензивни курсове за бъдещи бащи. Попитах дали би ми помогнала с един малък… урок.
Шанън се усмихна. – За такива неща живея.
После писах на приятелката ми Мади, чийто близнаци са на три месеца – в пиков режим на писъци.
– Имам нужда от услуга. Един ден. Пълен хаос. Става ли?
– Чакам този момент от месеци! – отвърна тя със смях.
Организирах всичко за петък. Съпругът ми вече беше свикнал с мисълта, че ще върша всичко и ще работя.
Казах му, че имам преглед и че водната и дезинфекционната служба ще дойдат, и че трябва да остане вкъщи.
Оставих му бележка с цветен списък със задачи и тръгнах.
В 9:15 сутринта Шанън звънна. Дъг по-късно ми призна, че е отворил в пижама с кафе в ръка, мислейки, че е водопроводчикът.
– Здравейте! – каза тя весело. – Днес е вашият ден за симулация на бащинство!
Дъг мигнал. – Какво?
75 минути по-късно пристигна Мади с двама пищящи бебета.
По това време Дъг ми писа в паника:
„КАКВО СЕ СЛУЧВА?! Има жена, която говори за памперси и безсъние, кара ме да повивам кукла! ИМА И ДВА ИСТИНСКИ БЕБЕТА, КОИТО ПИЩЯТ?!“
Аз: „Те дойдоха! Това е твоят реален ден като татко! Ще се справиш 💪“
Отговор нямаше. Седем часа.
В 18:00 се прибрах в апокалипсис.
Едно бебе пищеше. Дъг седеше с кърпа на рамото и ужасен поглед. Шанън си пиеше чая спокойно на пода.
Първо ме удари миризмата – памперси и отчаяние.
Дъг се изправи като Франкенщайн. Изглеждаше като без сън от три дни. – И двамата се изакваха. ДВА ПЪТИ! Едното повърна по мен! Не съм ял! Крещят на смени! Мисля, че едното никне зъби!
Аз: – Странно. Каза, че жените се справят с бременност и работа. Имаше само осем часа. Без бременност. С помощ.
Той отвори уста. Затвори я. И се свлече обратно на дивана.
Но не бях приключила.
По-късно същата вечер, след като Мади си тръгна, му дадох кутия. Вътре – малък албум със заглавие „Неща, които не видя“.
Снимки на подутите ми крака до прахосмукачка, скрийншоти от съобщения до майка му, бележки с късмет преди негови срещи, касови бележки от пазарувания.
Последната бележка:
„Мислиш, че съм мързелива? Мислиш, че съм слаба? Надявам се днешният ден ти показа колко грешиш.“
Той гледаше дълго.
После ме погледна с насълзени очи.
– Съжалявам – прошепна. – Не го разбирах. Докато не го преживях.
И за пръв път от седмици почувствах, че наистина ме вижда.
Кимнах. – Това беше всичко, което исках да чуя.
Но това не беше краят.
На следващата сутрин той стана рано и ми направи палачинки – истински, с ягоди и сметана. После направи обаждане, което не очаквах – на майка си.
– Използвах твоята история, че си работила до раждането ми, срещу Синди, но не бях прав. Съжалявам, мамо.
Тя се засмя: – Скъпи, това не е вярно! Спрях да работя в четвъртия месец. Просто не ти казах, за да не мислиш, че съм слаба.
Дъг онемя.
– Какво?!
Аз отпих от чая си и се усмихнах. – Изглежда си повярвал на грешната версия на силата.
Оттогава е различен. По-внимателен. Повече не използва думата „мързел“.
А снощи, докато се тътрех към леглото, ме целуна по челото и прошепна: – Благодаря ти, че не се отказа от мен.
Не казах нищо.
Само се усмихнах.
Защото понякога най-добрият начин да научиш някого как изглежда истинската сила… е да го оставиш да я изживее – с всичките ѝ изпражнения, повръщане и хаос.
