Когато съпругът на Ейприл умира, тя губи не само любовта на живота си. Тя губи и дома си.
Принудена да спи в гаража, докато жестоката ѝ свекърва Джудит си присвоява всичко, Ейприл няма избор, освен да търпи. Но когато Джудит се разболява тежко, тя идва да моли за помощ. Дали Ейприл ще избере отмъщението… или прошката?
Вярвах, че любовта може да ме защити от всичко.
Че съпругът ми, Джеймс, винаги ще бъде до мен.
Когато ме помоли да напусна кариерата си във финансите, за да стана домакиня, той обеща, че никога няма да ми се наложи да се тревожа за нищо. Обичах го, затова се съгласих.
Родиха ни се близначки – Грейс и Ела, които станаха нашият свят.
И тогава той загина.
Беше мрачен следобед, когато получих обаждането. Джеймс бързаше да се прибере при нас от командировка. Пътят беше хлъзгав, колата му поднесе и излетя от магистралата. Полицаят говореше за “моментален удар” и “без страдание”.
Но аз чувах само собствения си пулс в ушите си.
Погребението мина като в мъгла.
Прекарвах часове на гробището, просто за да бъда близо до него още малко.
Джудит, свекърва ми, взе момичетата у дома.
“Ще говорим, когато се върнеш”, каза тя.
Когато пристигнах вкъщи, Джудит ме чакаше в хола. Седеше с изправен гръб, с ръце в скута, гледайки ме със студен, пресметлив поглед.
“Тази къща е моя, Ейприл”, каза тя. “Пуснах Джеймс и теб да живеете тук, но сега си я взимам обратно.”
Застинах.
“Какво?”
“Джеймс никога не промени нотариалния акт”, добави тя. “Предложих му след раждането на близначките, но така и не го направи. Къщата е на мое име. Можеш да останеш, но ще спиш в гаража.”
Тя искаше да я моля.
Погледнах момичетата. Бяха загубили баща си. Не можех да позволя да загубят и дома си.
Затова се съгласих.
Гаражът миришеше на масло и ръжда.
През нощта студът се промъкваше през тънкото походно легло и ме пронизваше до костите.
Казвах си, че е временно. Че просто трябва да изчакам, докато уредя наследството на Джеймс.
До тогава нямах нищо.
Нито работа, нито достъп до нашите сметки, нито къде да отида.
Джудит почти не ме забелязваше. За нея вече не съществувах.
Една вечер, докато близначките рисуваха, Ела ме попита:
“Мамо, защо спиш в гаража?”
Замръзнах.
“Да”, добави Грейс. “Баба спи в твоята стая. Защо не спиш там?”
Не можех да отговоря.
Тогава чух шум. Погледнах към коридора.
Там стоеше Джудит.
Тя не гледаше мен. Гледаше тях.
И за пръв път изглеждаше като жена, която е направила ужасна грешка.
Няколко нощи по-късно имаше почукване на вратата на гаража.
Отворих и видях Джудит. Но този път тя не беше същата жена.
Лицето ѝ беше бледо, очите – уморени. Ръцете ѝ трепереха.
“Ейприл, моля те.”
Не казах нищо.
“Направих ужасна грешка”, прошепна тя.
После изрече думите, които никога не очаквах да чуя:
“Болна съм.”
Подаде ми документи.
“Прехвърлих къщата на теб и момичетата”, каза тя. “Вече е ваша. Както винаги е трябвало да бъде.”
“Защо?”
Тя потрепери.
“Защото нямам никой друг.”
Погледнах я. Не като тиранина, който ме изгони, а като жена, която най-накрая осъзна тежестта на своите действия.
“Влез вътре”, казах.
Очите ѝ се напълниха със сълзи.
За първи път, откакто ме беше прогонила, тя плака.
Диагнозата беше рак, трети стадий.
“Ще бъде тежко”, каза докторът.
В колата на път за вкъщи Джудит мълчеше.
Но когато спряхме пред къщата, тя прошепна:
“Благодаря ти, Ейприл. Че си прекрасен човек.”
Хванах ръката ѝ.
“Ще се справим.”
Този път тя кимна, сякаш ми вярваше.
