Когато Анна се влюби в скромен учител, родителите ѝ я изправиха пред избор: той или те. В деня на сватбата ѝ местата им останаха празни, но до нея стоеше дядо ѝ. Десет години по-късно, на неговото погребение, отдалечените ѝ родители я умоляваха за прошка – но не по причините, които си мислеше.
В детството ми, в нашия безупречен провинциален дом, родителите ми често се шегуваха, че един ден ще живеем в огромно имение.
– Един ден, Аничка – казваше баща ми, оправяйки и без това перфектната си вратовръзка пред огледалото в коридора, – ще имаме толкова голяма къща, че ще ти трябва карта, за да намериш кухнята.
Майка ми се смееше – смехът ѝ напомняше звън на кристални чаши.
– И ще се омъжиш за някого, който ще ни помогне да стигнем дотам, нали, мила?
– За принц! – отговарях като дете. – С огромен замък! И много коне!
Тогава ми изглеждаше забавно. Дори мечтаех за бъдещия си замък. Но в гимназията разбрах, че думите им не бяха шега.
Родителите ми бяха безмилостни. Всяко тяхно решение, всяко приятелство, всяка среща – всичко беше за повишаване на техния статус.
Майка ми избираше приятелите ми според доходите на родителите им! Никога няма да забравя как пренебрежително изсумтя, когато поканих съученичката ми Вика да правим проект по биология.
– Ти с нея ли се дружиш? – попита ме на вечеря.
Повдигнах рамене.
– Вика е добра и е най-добрата ученичка в класа.
– Тя не ти е равна – каза студено майка ми. – Евтините ѝ дрехи и ужасната ѝ прическа говорят достатъчно, дори и да е най-умната.
Нещо неприятно се сви в стомаха ми. Разбрах колко тесногръди са родителите ми.
Баща ми не беше по-добър. Използваше училищните ми събития, за да завързва полезни познанства, вместо да гледа участията ми.
Спомням си как играех главната роля в Стъклената менажерия в последната година. Той прекара целия спектакъл във фоайето, обсъждайки инвестиции с други родители.
– Видя ли ме? – попитах след представлението, още в сценичния си костюм.
– Разбира се, принцесо – отговори разсеяно, без да вдигне поглед от телефона си. – Чух аплодисментите. Сигурно си била страхотна.
А после се появи Илия.
– Учител? – майка ми едва не се задави с шампанското, когато ѝ разказах за него. – Аня, скъпа, учителите са чудесни хора, но те не са… нали разбираш?
Огледа се, сякаш се страхуваше, че някой ще чуе този срамен факт.
Прекрасно разбирах какво има предвид – и за първи път в живота ми не ме беше грижа.
Илия беше различен. Другите момчета се хвалеха с родителските си вили и скъпи коли. Той говореше за мечтата си да учи деца – и лицето му светеше.
Когато ми предложи брак, нямаше скъп ресторант и огромен диамант. Той коленичи в градината, където се срещнахме за първи път, и ми подаде пръстена на баба си.
Камъкът беше малък, но когато светлината падаше върху него, изглеждаше, сякаш в него блестят всички звезди на Вселената.
– Не мога да ти дам имение – каза с треперещ глас, – но обещавам, че ще имаме дом, пълен с любов.
Казах „да“, без да го оставя да довърши.
Реакцията на родителите ми беше ледена.
– Само не този учител! – изплю баща ми, сякаш говореше за престъпник. – Как ще те издържа? Как ще издържа нас? Захвърляш живота си, ако се омъжиш за него!
– Той вече ми дава всичко, от което имам нужда – отвърнах. – Той е добър, кара ме да се смея и…
– Забранявам! – прекъсна ме баща ми.
– Ако направиш това – добави майка ми с леден глас – можеш да ни забравиш. Той или ние.
Шокът ме парализира.
– Вие не говорите сериозно…
– Той или ние – повтори баща ми с каменно лице.
Знаех, че няма да приемат Илия с радост, но не очаквах това. Ала, гледайки ги, разбрах – избор няма.
– Ще ви изпратя покана за сватбата. В случай че размислите – казах и си тръгнах.
Сватбата беше малка, но идеална, въпреки двете празни места на първия ред. Но дядо ми беше до мен.
– Избра истинското богатство, момиче – прошепна, докато ме водеше към олтара. – Любовта винаги е по-ценна от парите.
Животът не беше лесен. Заплатата на Илия и моята работа на свободна практика едва покриваха разходите. Живеехме в малък апартамент със слабо отопление. Но домът ни беше пълен със смях, особено след раждането на Соня.
Дядо беше нашата опора.
– Знаеш ли какво е истинското богатство, мила? – попита той Соня веднъж.
– Когато мама и татко ме обичат?
– Точно така – усмихна се той.
Когато си отиде, се чувствах изгубена.
На погребението видях родителите си.
– Аня, мила – майка ми хвана ръцете ми. – Бяхме такива глупаци… Прости ни.
Исках да им повярвам, но тогава леля Олга се приближи.
– Не им вярвай, скъпа – прошепна. – В завещанието на дядо ти пише, че ако не се помирят с теб, парите им отиват за благотворителност.
Истината ме порази като гръм. Те не плачеха за мен. Оплакваха парите си.
Приближих се до микрофона.
– Дядо ме научи какво е истинското богатство. Това е съпруг, който помага на деца безплатно. Това е дъщеря, която споделя закуската си със съученик. Това е любов без условия.
По-късно разбрах, че дядо ми е оставил наследство за мен – без условия. Достатъчно, за да осигуря бъдещето на Соня.
А родителите ми не получиха нищо. Всичко отиде в образователни фондове.
Представих си доволната усмивка на дядо – и не можах да не се усмихна в отговор.
Тази вечер, седнала на дивана между Илия и Соня, разбрах: избирайки любовта, станах най-богатият човек на света.
