На погребението на дядо ми се появи мистериозно момиченце на около четири години, което стоеше мълчаливо до гроба. Без да знам коя е и защо беше там, реших да я взема със себе си. Не подозирах, че това решение ще разруши семейството ми и ще разкрие тайни, които никога не съм си представял.
Беше слънчева сутрин, но настроението беше далеч от ведро. Стоях на гробището и гледах как спускат ковчега на дядо ми в земята. Вдигнах поглед към небето, опитвайки се да открия дори бегъл знак на дъга.
„Когато умра, ще видиш дъга в небето – така ще разбереш, че те наблюдавам“, казваше той често. Но днес нямаше дъга.
Дядо ми беше най-близкият ми човек в семейството. Винаги ми казваше, че приличам на него, и винаги ме подкрепяше.
Затова този ден беше особено тежък. Още по-болезнено беше, че през последните пет години почти не се бяхме виждали.
Първо учех, после работех, все не намирах време да го посетя. А сега, когато най-сетне имам причина да дойда, е твърде късно.
Докато стоях там, нещо привлече вниманието ми. Имаше някой, който не би трябвало да е там.
Момиченце на около четири години, облечено в черна рокля, стоеше до гроба и тихо плачеше.
Огледах се – нямаше възрастни наблизо, никой, който да изглежда като неин родител. Приближих се и коленичих до нея.
– Хей, какво правиш тук? – попитах, но момиченцето не каза нищо. – Загубила ли си се? Как се казваш? – опитах отново, но тя мълчеше.
Майка ми се приближи. – Кое е това дете? – попита тя.
– Нямам представа. Не говори – отвърнах.
– Момиченце, на кого си дете? Защо си тук? – попита майка ми рязко.
Момиченцето отстъпи назад от нея. Не я винях. И аз исках да направя същото.
След погребението всички започнаха да си тръгват и се канехме да отидем у дома на дядо ми. Но момиченцето все още стоеше само край гроба.
Приближих се. – Някой ще дойде да те вземе? – попитах. Тя поклати глава.
– Добре тогава. Ще дойдеш с мен и ще разберем кои са родителите ти – казах, протегнах ръка, но тя просто тръгна напред.
Сложих я в колата си и тръгнахме към къщата на дядо ми. Не каза нито дума през целия път. Мълчанието ѝ започна да ме тревожи.
Когато пристигнахме, съседката на дядо ми – Мариса – тъкмо излизаше на улицата.
– О, чудесно, намерила си Зоуи. Започвах да се притеснявам – каза тя, щом ни видя.
– Знаеш коя е? – попитах Мариса.
– Разбира се, аз я оставих на гробището тази сутрин – отговори тя.
– Как можа да оставиш дете там само? – бях потресен.
– Знаех, че някой от семейството ти ще я вземе. Тя не е моя отговорност. От два дни се занимавам с нея – каза Мариса.
– Откъде е? Къде са ѝ родителите? – попитах.
– О, не знаеш ли? Дядо ти беше интересна личност – отвърна тя. – Ела вътре, ще разкажа пред всички. Няма смисъл да повтарям.
Влязохме в дома на дядо ми, където всички роднини се бяха събрали, говореха си и приготвяха храна, сякаш нищо не се беше случило.
Всички го недолюбваха, казваха, че бил груб и необщителен, но към мен винаги се е държал добре. Зоуи вървеше зад мен, без да издава звук.
– Защо я доведе тук? – изсъска майка ми, щом я видя.
– Какво трябваше да направя – да я оставя сама на гробището? – отвърнах остро.
– Някой щеше да се погрижи за нея. Има си родители – каза майка ми.
– Всъщност няма – намеси се Мариса. – Майка ѝ я изостави, когато беше бебе.
– А баща ѝ? – попита майка ми.
– Току-що се върнахте от погребението му – каза Мариса спокойно.
– КАКВО?! – извика майка ми.
– Това дъщеря на дядо ми ли е? – попитах, а Мариса кимна. – Но той беше на 67!
– Случва се. Майка ѝ беше жената, която се грижеше за него – обясни тя.
– Лъжеш. Как никой не е знаел за това дете? – настоя майка ми.
– Кога за последно го посети? – попита Мариса.
И беше права. Никой не беше ходил при дядо ми отдавна. Аз обаче му звънях почти всеки ден – и никога не беше споменал, че има дъщеря. Боли. Мислех, че сме близки, но се оказа, че не съм го познавал.
– И какво ще правим сега с нея? – попита чичо ми.
– Ще се обадим в социалните – каза майка ми.
– Аз ще я взема – изтървах се. Дори аз се изненадах.
– Полудя ли? – попита майка ми.
– Тя е семейство. Не можем просто да я оставим – казах.
– Не можеш да я вземеш просто така – възрази майка ми.
– Утре ще подам документи за попечителство – отговорих твърдо.
– Съвсем си изтрещял – изсъска тя.
Може и да беше права. Но не можех да си тръгна. Приближих се до Зоуи.
– Искаш ли да живееш с мен? – попитах. Тя кимна леко и тръгнахме към дома ми. Целият път мълча, не я насилвах.
Вкъщи я нахраних. Единственото, което каза, беше едно тихо „Благодаря“.
Изяде всичко до последната троха. Бях ѝ приготвил стая, попитах дали ѝ харесва – тя просто кимна.
– Тъжна ли си заради татко си и затова мълчиш? – попитах. Тя отново кимна.
– Страх ме е какво ще стане с мен сега – прошепна Зоуи.
– Всичко ще бъде наред. Аз ще съм с теб – успокоих я.
– Мама ме остави, татко ме остави… Как да знам, че и ти няма да ме оставиш? – каза тя.
– Обещавам, че няма да те оставя – казах, опитвайки се да я утеша.
Тази нощ не мигнах. Притеснявах се от всичко.
На сутринта ѝ направих закуска, събрах нужните документи и тъкмо щяхме да тръгваме, когато звънецът иззвъня.
Отворих вратата – майка ми стоеше с непозната жена.
– Какво правите тук? – попитах.
– Това е Лиза, биологичната майка на Зоуи. Дошла е да я вземе – каза майка ми.
Зоуи се вкопчи в крака ми. – Моля те, не я пускай да ме вземе! Обеща, че няма да ме оставиш! – каза през сълзи.
– По чакай тук – казах и отведох Лиза настрана. – Колко ти плати майка ми?
– Не знам за какво говориш – отвърна тя.
– Колко ти даде, за да кажеш, че искаш Зоуи? – настоях.
– Пет хиляди – призна Лиза. По-лесно, отколкото очаквах.
– И мислиш, че това ще стигне, за да отглеждаш дете?
– Няма да я отглеждам. Просто ще я дам в приемно семейство – каза студено тя.
– Това правиш с дъщеря си? – попитах потресен.
– Да, не ме интересува. Ти защо го правиш?
– Защото мен ме е грижа. Тя е дете и заслужава най-доброто – казах твърдо.
– Все тая. Ще я взема. Имам повече права от теб – отвърна тя и се обърна.
– Чакай! Ще ти дам десет хиляди, ако я оставиш тук – предложих. Лиза веднага прие.
– Дай ми ги до довечера – каза тя и си тръгна.
Проблемът? Нямах десет хиляди долара. Нито цент. Но се сетих – завещанието на дядо още не беше намерено.
Заведох Зоуи в къщата му. Започнах да претърсвам.
– Какво търсиш? – попита Зоуи.
– Завещанието… волята на баща ти – казах.
– Татко каза, че ще я остави в библиотеката – каза тя тихо.
И действително – в бюрото намерих завещанието… и петнадесет хиляди в брой.
Дядо ми беше оставил всичко на мен, с бележка: „Съжалявам, че не ти казах за Зоуи. Но така беше по-лесно. Моля те, грижи се за нея – тя е страхотно дете, точно като теб. Обичам ви.“
– Защо плачеш? – попита Зоуи.
– Това са щастливи сълзи – отвърнах. – Всичко вече ще бъде наред.
– И никой няма да ме вземе? – прошепна тя.
– Никой – обещах.
Хванах я за ръка. Излязохме навън – и Зоуи посочи към небето.
– Виж! Дъга!
И наистина – огромна, ярка дъга се бе появила в небето. Сякаш дядо ми наистина ни наблюдаваше.
