Изгубих всичко за един ден — работата си, дома си, а после и баща си. На четенето на завещанието сестра ми взе къщата и ме изхвърли. Останах с нищо… освен един стар пчелин и тайна, която не очаквах.
Рутината беше основата на живота ми. Подреждах рафтове, поздравявах клиентите с вежлива усмивка и знаех кой винаги купува същата марка зърнена закуска или кога му свършва млякото.
В края на всяка смяна броях надницата си, отделяйки малко настрани, без конкретна цел. Повече беше навик, отколкото план.
И тогава, за един миг, всичко се срина като суха бисквита между невнимателни пръсти.
— Правим съкращения, Адел — каза мениджърката ми. — Съжалявам.
Не изчака отговор. Нямаше какво да се обсъжда. Свалих табелката си с името и я оставих на плота.
Вървях към дома си, но когато стигнах, нещо не беше наред. Вратата беше отключена, а въздухът ухаеше на непознат женски парфюм.
Етън, приятелят ми, стоеше до куфара ми в хола.
— О, прибра се. Трябва да поговорим.
— Слушам.
— Адел, ти си страхотен човек, наистина. Но имам чувството, че… аз се развивам, а ти просто… стоиш на едно място.
— Разбирам — промърморих.
— Имам нужда от някой, който ме тласка напред — добави той, хвърляйки поглед през прозореца.
Този “някой” в момента чакаше в колата му отвън.
Не спорих. Не молих. Взех куфара си и си тръгнах. Градът изведнъж изглеждаше огромен. Нямах къде да отида. И тогава телефонът ми звънна.
— Обаждам се за господин Хауърд. Много съжалявам, но той почина.
За тях беше “господин Хауърд”. Но за мен беше татко. И така пътят ми се очерта.
Половин час по-късно купих билет за автобуса и напуснах града. Тръгнах към мястото, където детството ми беше пренаписано. Хауърд никога не ми беше баща по кръв, а по избор.
Когато почти бях пораснала, след години в приемни семейства, той и осиновителката ми ме приеха. Не бях сладко малко дете с големи очи, което лесно се вписва в семейство. Бях тийнейджърка.
Но те ме обичаха въпреки това. Научиха ме какво е дом. А сега този дом беше изчезнал. Майка ми почина преди година. А сега… това.
Бях сираче отново.
Погребението беше тихо. Стоях отзад, твърде обгърната от скръб, за да обръщам внимание на студените погледи на сестра ми, Синтия. Тя не беше доволна, че съм тук, но не ми пукаше.
След службата отидох в кантората на адвоката, очаквайки единствено няколко инструмента от гаража на татко — нещо малко, за да го запомня.
Адвокатът разгъна завещанието.
— Според последната воля на господин Хауърд, неговото жилище, заедно с всички вещи в него, се наследява от биологичната му дъщеря, Синтия Хауърд.
Синтия се усмихна самодоволно, сякаш току-що беше спечелила нещо, което винаги е било нейно.
Но адвокатът продължи:
— Пчелинът, заедно с всички негови съдържания, се завещава на другата му дъщеря, Адел.
— Извинете? — погледнах го невярващо.
— Имението за пчеларство — повтори той. — Според желанието на господин Хауърд, Адел трябва да поеме собствеността върху земята, кошерите и всички приходи от бъдещото производство на мед. Освен това, тя има право да живее на територията, стига да се грижи за стопанството.
Синтия изсумтя горчиво.
— Ти? Да се грижиш за пчели? Ти дори не можеш да запазиш саксийно цвете живо, камо ли цял пчелин.
— Това беше желанието на татко — казах тихо, но несигурно.
Синтия се изправи и взе чантата си.
— Добре. Искаш да останеш? Вземи си проклетите пчели. Но не си мисли, че ще живееш в къщата.
— Какво?
— Къщата е моя, Адел. Искаш да останеш тук? Тогава приеми това, което ти е дадено.
Стомахът ми се сви.
— И къде точно очакваш да спя?
— В плевнята.
Можех да се боря. Да споря. Но нямах къде да отида. Бях изгубила всичко.
— Добре.
Синтия се засмя.
— Надявам се да ти харесва миризмата на сено.
Тази вечер спах в плевнята. Слушах звуците на фермата, докато сълзите ми се стичаха тихо. Бях загубила всичко.
Но нямаше да си тръгна. Щях да остана. Щях да се боря.
Следващите седмици бяха тежки. Работех с Грег, пчеларя, който помагаше на татко. Той не вярваше, че ще се справя, но аз нямаше избор. Учех. Работех.
Докато един ден не усетих миризма на дим.
Огънят.
Изтичах навън. Пламъците пълзяха към кошерите. Домът ми гореше.
Но хората от селото дойдоха. С Грег и останалите се борихме с огъня. Пчелинът беше спасен.
Синтия стоеше на балкона и наблюдаваше. Не беше направила нищо.
И тогава намерих писмото.
Вътре, между восъчните пити, татко беше скрил истинското завещание.
“Моя скъпа Адел,
Ако четеш това, значи си останала. Значи си се борила. Доказа, че си по-силна, отколкото някой някога ти е признавал.
Не можах да регистрирам това завещание официално, но знаех къде да го скрия — там, където само ти ще го намериш.
Оставям ти всичко. Къщата, земята, пчелина. Направи го свой дом.
С цялата ми любов,
Татко.”
Къщата винаги е била моя.
Тази вечер оставих завещанието пред Синтия.
— Ще живеем тук заедно — казах. — Или въобще няма да живеем тук.
Тя ме изгледа.
— Добре. Но не пипам пчелите.
— Сделка.
И така започнахме наново.
