Имала съм работа с неприятни съседи и преди, но този дойде с телевизионен екип, фалшива усмивка и морал в канализацията като на миеща мечка. Превърна градината на покойната ми баба в санитарна опасност, като тайно отклони отпадните си води, за да спести пари. А моят отговор към него стана тема на целия град.
Аз съм Бети, на 30 години, живея в стария дом на баба и дядо с бяла ограда и обичаната градина на баба ми. Като дистанционен дизайнер, офисът ми с изглед към цветните лехи беше моето вълшебно място… докато не се появи Тод — съседът от ада.
Спомням си деня, в който неговият камион за преместване блокира алеята ми. Стоеше там с лъскави очила, златен синджир и излъчване на човек, който обича да командва. Говореше силно по телефона за „още една успешна сделка“ и раздаваше нареждания.
„Здрасти!“ казах аз, махайки приветливо. „Добре дошъл на Мейпъл Лейн! Аз съм Бети, съседката ти.“
Тод свали телефона, хвърли ми бегъл поглед и се усмихна: „Тод! Купих това място на супер цена. Ще го направя достойно за гледане.“
Гледах очарователната къща, която току-що бе купил. „Вече е красива.“
„Ако харесваш остарели неща,“ изсумтя той. „Но моите ремонти ще повишат и твоята стойност. Няма нужда да ми благодариш.“
Кучето му, някаква дизайнерска порода, лаеше без спиране. Тод се върна към разговора си, без дори да се сбогува.
„Е, ще е интересно,“ прошепнах на градината си.
След месец „интересното“ се превърна в „непоносимо“. Постоянният шум от строежа беше ужасен, но самият Тод беше още по-лош. Всяка среща с него беше като състезание, в което не бях се записвала.
Един следобед подрязвах дъба, когато той се появи: „Това дърво трябва да се махне. Засенчва новата ми тераса. Имам нужда от слънце за снимките си.“
„Този дъб е тук от 70 години. Никъде няма да ходи.“
„Ще го обявя за опасен.“
„Здраво е и не е дори близо до твоя имот.“
„Ще видим.“ И преди да си тръгне: „Научи си кучето да не лае по моето.“
„Аз нямам куче!“ извиках. „Твоето лае по катериците!“
После започна да мирише странно в градината. Почвата беше влажна, растенията умираха. Обадих се на водопроводчик.
„Имаш теч на отходни води,“ каза ми Майк, след като провери. „Но тръбата не идва от твоята къща.“
Камерата му показа, че тръбата води към основата на терасата на Тод. Той тайно беше прекарал сивата и канализационна вода в моята градина, за да не плаща разходите.
„Може ли да го документираш?“ попитах.
„Вече го правя.“
Обадих се на братовчед ми Нейт — той има фирма за ВиК услуги. Разказах му всичко.
„Това не е само отвратително, това е незаконно!“ каза той.
„Имам идея,“ отговорих. „Тод организира барбекю тази събота с инфлуенсъри и медии. Може ли да свържеш неговата напоителна система с неговата… тръба?“
„Ти си зла,“ засмя се той. „Идвам утре вечер.“
През нощта Нейт пренасочи незаконната тръба. Вместо към канала, я свърза със спринклерите на Тод.
„Сензорът ще се активира само когато ги включи сам,“ обясни.
В събота наблюдавахме партито от нашата веранда. Когато Тод гордо включи системата си…
… започна да пръска… канализация. Миризмата беше непоносима. Гостите избягаха с писъци. Някой падна в локва. Имаше викове за развалени обувки и шок.
„Това е фекална вода!“ извика някой.
Тод беше в шок. Спринклерите спряха, но вече беше късно. Тогава той ни видя.
„Ти си виновна!“ викна.
Извадих плик с мъртви рози: „Това е, което ти преля в градината ми.“
Той заплашваше, но блогърка вече снимаше. „Наистина ли си изхвърлил канализацията в нейната градина?“
„Не… аз… не знам за какво говориш.“
„Имам доклади. Имам снимки. Имам доказателства.“
Оставих му плика: „Връщам ти го, Тод. Каквото посееш, това ще пожънеш.“
В понеделник дойдоха инспекторите. Глоби, предписания, медийно внимание. Каналът му в социалните мрежи загуби хиляди последователи. Партньори се отказаха. Един коментар под видео беше: „Тод – Мениджър на канализационни пръскачки“.
Седмица по-късно дойде при мен: „Продавам къщата.“
„Бързо се отказа,“ казах.
„Не мога да спася репутацията си тук. Съжалявам за градината. Не мислех, че ще убие всичко.“
„Тези рози бяха на баба ми. Безценни са.“
„Новите купувачи имат деца. Харесаха дъба — искат люлка.“
„Добре,“ отговорих. И когато си тръгваше: „Следващия път, когато искаш да си играеш с мръсотия, дръж я в собствения си двор.“
„Справедливо,“ отвърна с тъжна усмивка.
Три месеца по-късно градината ми започна да се възстановява. Новото семейство — Лиса, Марк и техните близнаци — бяха всичко, което Тод не беше: мили, вежливи, ценящи природата.
Един ден Лиса ме повика: „Намерихме нещо до пясъчника.“
Там имаше едно пренебрегнато, почти мъртво розово храстче. Но имаше зелени листа и една роза.
„Мисля, че е от розите на баба ми,“ прошепнах със сълзи.
Тази вечер го засадих в градината. „Добре дошла у дома, стара приятелко,“ казах.
И месеци по-късно, розата разцъфна. Уханието ѝ ме върна в детството.
Понякога животът ти поднася боклуци — буквално. Но най-важното е какво ще израсте от тях.
