Когато след смъртта на дъщеря ми започнах да изпращам подаръци и пари на внучката си, мислех, че ѝ помагам да се съвземе. Нямах представа, че мащехата ѝ прибира всяка стотинка – и което е по-лошо, открадна нещо много по-ценно. Тогава разбрах, че е време да предприема действия… и да ѝ покажа какво означава истинска справедливост.
Казват, че отмъщението е най-сладко, когато е студено. Но когато става дума за защита на внучката ти, трябва да действаш ясно и решително. Това научих на 65 години, когато разбрах колко дълбоко скръбта и алчността могат да разбият едно семейство.
Мащехата на внучката ми открадна парите, които ѝ изпращах – затова я накарах да плати за всяка лъжа.
Казвам се Карол и си спомням погребението сякаш беше вчера. Сиво небе, мирис на мокра пръст, и малката ръчичка на Ема, която стискаше моята, докато спускаха ковчега на дъщеря ми в гроба. Мередит беше само на 34, когато един пиян шофьор я отне от нас.
– Бабо? – попита Ема със срамежливия глас на шестгодишно дете. – Къде отива мама?
Преклоних коляно въпреки болката в ставите и я прегърнах.
– Мама е на небето, мило. Но винаги ще те пази.
– Ще я видя ли пак?
Този въпрос ме прониза в сърцето. Прегърнах я силно и усетих познатия аромат на шампоана ѝ – същият, който ползваше Мередит.
– Не така, както ти се иска, съкровище. Но когато усетиш топъл вятър или видиш красива залез – това е мама, която ти маха.
Джош, зет ми, стоеше на няколко крачки, прегърбен, с поглед в земята. Винаги беше мълчалив и се опираше на енергията на Мередит в социалните ситуации. Сега, без нея, изглеждаше като кораб без руля.
– Ще помагам с Ема – казах. – Можеш да разчиташ на мен.
Не му казах, че тялото ми вече ме предаваше. Хроничната болка в ставите се оказа агресивно автоимунно заболяване, което скоро щеше да ми отнеме силите да се грижа за дете.
– Благодаря ти, Карол – промърмори той. – Ще се справим.
Осем месеца по-късно „се справи“ – ожени се за Британи.
– Грижи се добре за Ема – уверяваше ме по телефона. – Всичко е наред. Тя е страхотна жена.
Разбърквах чая си и гледах падащите есенни листа. Лечението вече беше започнало, чувствах се непрекъснато уморена.
– Бързо стана, Джош. Ема харесва ли я?
Колебливият отговор каза всичко:
– Е… още свиква.
Седмица по-късно срещнах Британи. Имаше тъмна, лъскава коса, идеално поддържани нокти и скъпи дрехи – елегантност като от каталог. Усмивката ѝ беше прекалено широка, а ръката ѝ в моята – студена и безжизнена.
– Ема често говори за Вас – каза с меден глас. – Благодарни сме, че имате такова влияние върху нея.
Зад нея Ема гледаше несигурно надолу – не приличаше на усмихнатото момиче, което познавах.
Когато станах, ме прегърна силно.
– Липсва ми мама, бабо – прошепна в шията ми.
– Знам, миличка. И на мен ми липсва.
– Мащехата казва да не говоря толкова за нея… защото това натъжавало татко.
Нещо студено се сви в стомаха ми.
– Мама винаги ще бъде част от живота ти, съкровище. Никой не може да ти я отнеме.
Британи влезе в стаята:
– Ема, миличка, време е за уроци.
Ема ме прегърна още веднъж.
– Чао, бабо!
– Довиждане, мило – казах, докато Британи я хвана здраво за рамото.
Няколко седмици преди седмия рожден ден на Ема, Британи написа:
– Ако искаш Ема да се почувства специална, намерихме ѝ къща за кукли Барби, дрехи за училище и нови книги. Общо около 1000 долара. Можеш ли да помогнеш?
Не се поколебах. Едва ставах от леглото, но това можех да направя.
– Разбира се. Всичко за Ема. Превеждам веднага.
Седмица по-късно купих златни обеци със сапфири – камъните на Мередит. Символ на връзката между майка и дъщеря.
Продавачката попита дали искам да добавя послание.
– Да – казах. – Напишете: „Ема, това бяха любимите камъни на майка ти. Когато ги носиш, тя е с теб. С любов, баба.“
Похарчих повече, отколкото трябваше. Но за какво друго са парите?
Три седмици по-късно се чувствах достатъчно добре, за да се обадя на Ема. Сърцето ми биеше силно.
– Здравей, бабо! – гласът ѝ изпълни стаята.
– Честит рожден ден, миличка! Хареса ли ти къщата за кукли?
Настъпи тишина.
– Каква къща?
Вцепених се.
– Не получи ли подаръка ми? Къщата за кукли? Обеците?
Ема започна да шепне:
– Мащехата каза, че си била много болна, за да изпратиш нещо… и че сигурно си забравила.
– А сапфирените обеци?
– Мащехата носи нови сини обеци. Каза, че са от теб… защото вече тя ме възпитава.
Сърцето ми се сви.
– Тези обеци бяха за теб, миличка.
– Ема! – извика Британи на заден план. – С кого говориш?
– С баба.
Чух как някой пое слушалката.
– Здравей, Карол. Ема учи. Ще се чуем по-късно, добре? Чао.
Връзката прекъсна.
Не плаках. Не виках. Нещо в мен се вкамени. Изчаках.
Скоро дойде ново съобщение от Британи:
– Здравей, Карол. Таблетът на Ема е остарял, нов струва около 300 долара. Можеш ли да изпратиш до петък?
Отговорих веднага:
– Разбира се. Всичко за Ема.
Но този път се обадих и на лекаря, докато правех превода.
– Новото лечение дава надежда – каза д-р Харлоу. – Последните резултати са обнадеждаващи. Ако реакцията се задържи, след няколко месеца може да има значително подобрение.
Почувствах истинска надежда.
– Докторе, искам да организирам рожден ден за внучката си. Възможно ли е?
– С достатъчно почивка – да. Без да се натоварвате.
Когато събрах сили, писах на Британи:
– Искам да направя парти за рождения ден на Ема. Нищо голямо – семейство, приятели. Добре ли е?
Минаха часове, преди да отговори:
– Няма нужда. Всичко е наред.
– Моля те. Пропуснала съм толкова много.
Отново тишина.
– Добре. Но нека е нещо малко.
Денят на партито беше хладен и слънчев. Избрах тема за чаено парти – Ема винаги обичаше да си играе на чай с плюшените си играчки. Дантелени покривки, пастелни чаши, светлини в градината. Всичко перфектно за едно седемгодишно момиче.
Ема дойде в синя рокля, която ѝ бях донесла по-рано. Очите ѝ светнаха, когато видя украсата.
– Бабо, тук е прекрасно! – извика и се хвърли на врата ми.
Джош също дойде – малко неуверен, но учтив.
– Благодаря ти, че организира това, Карол.
Британи влезе последна – на токчета и със слънчеви очила.
– Карол, не бива да се претоварваш в състоянието си.
Когато гостите се събраха, наблюдавах Британи – пресилена усмивка, позиране, ролята на перфектната мащеха. Оставих я да играе ролята си. Скоро публиката щеше да промени мнението си.
След тортата казах:
– Преди да отворим подаръците, имам една малка изненада… спомен за Ема.
Съседката включи проектора.
На филма: общи мигове между Мередит и Ема – новородена, първи стъпки, празници. Ема гледаше като омагьосана.
После: къщата за кукли, обеците, книгите, дрехите – всичко на снимки, с разписки и дати. Снимки от училище – Ема месеци наред с едни и същи дрехи, а Британи позира в нови маркови облекла.
Последният кадър: „Всеки откраднат подарък и всяка отнета усмивка… но любовта винаги намира път обратно.“
Тишина. После шепот.
– Каза, че баба нищо не е пратила – обърна се Ема към Британи.
– Това е недоразумение – заекна тя.
– Тогава защо носиш обеците на мама?
Джош най-сетне се окопити.
– За какво говори, Британи?
– Това са други преводи! Пратките може да са се загубили!
– Цяла година? Всяка пратка? – попита една майка.
Учителката на Ема се приближи:
– Ема вярваше, че баба ѝ вече не се интересува от нея. Така ѝ беше казано.
Джош погледна жена си:
– Взимала ли си парите, предназначени за дъщеря ми?
Британи грабна чантата си:
– Това е абсурдно. Няма да стоя тук и да ме очернят!
Избяга. Джош тръгна след нея – не за да я утеши, а за да я конфронтира.
Коленичих до Ема:
– Никога не съм спряла да мисля за теб, съкровище.
Останалото премина по-тихо, отколкото очаквах. Без скандали, полиция или съд. Само бавно, съзнателно възстановяване на доверието.
На следващия ден Джош се обади:
– Британи си тръгва. Не знам как не съм го видял.
– Скръбта понякога заслепява.
– Ема пита само кога може пак да те види.
– Когато поиска. Вратата ми винаги е отворена.
Три месеца по-късно лекарят потвърди: лечението действа. Резултатите се подобряват, а надеждата…
