— Някой ден ще имам момче — казваше ми. — Ще го науча да лови риба, ще му покажа как се шофира и ще му предам фамилното ни име.
Винаги се усмихвах, убедена, че това е безобидно желание. Но първото ни дете беше момиче. След нея се родиха втората, третата, четвъртата и петата ни дъщеря.
Домът ни се изпълни с красиви рокли, малки обувки, смях, приказки за лека нощ и пет мили гласа, които ни наричаха мама и татко. Обичах всяка минута като майка. Но постепенно забелязах, че в Майкъл сякаш нещо се пречупва.
Започна да се прибира късно, да прекарва повече време далеч от нас и да се отчуждава. Никога не се отнасяше лошо с момичетата, но когато те се втурваха радостно да го посрещнат, усмивката му не стигаше до очите.

Една вечер най-голямата ни дъщеря ме попита нещо, което сви сърцето ми:
— Мамо, татко иска ли да бяхме момчета?
Прегърнах я силно и ѝ казах, че баща ѝ я обича. Но дълбоко в себе си вече и аз се съмнявах.
Една вечер предложих да опитаме за още едно дете. За пръв път от години очите на Майкъл светнаха. Когато забременях няколко седмици по-късно, той почти веднага се промени. Прибираше се по-рано, играеше с момичетата, помагаше ми вкъщи и говореше развълнувано за бъдещето. Ако бебето беше момче, искаше да го кръсти на дядо си.
Дъщерите ни брояха дните до появата на новото бебе.
После дойде денят на ехографа. Помня всичко: студения кабинет, благата усмивка на лекаря и как Майкъл стискаше ръката ми.
— Честито! Чака ви още едно момиченце!
Обърнах се към Майкъл, за да видя реакцията му. Той не каза нищо. Усмивката му изчезна, а пръстите му бавно се отдръпнаха от моите.
На път за вкъщи мълчахме. Следващите дни бяха изпълнени с тишина, която едва понасях. Гледах го как се преструва на щастлив, когато момичетата говореха за малката си сестричка.
Но аз виждах разочарованието в очите му. И постепенно започнах да обвинявам себе си за нещо, което не зависеше от мен.
Една вечер, след като момичетата заспаха, намерих Майкъл сам в хола. Приближих се с разтреперани ръце.

— Майкъл, трябва да поговорим.
Поех си дълбоко дъх.
— Мислех си… може би не трябва да задържаме това бебе.
Той ме погледна с недоверие.
— Какво говориш?
— Ако още една дъщеря те прави толкова нещастен, може би е по-добре да не…
Не успях да довърша. Не можех да повярвам, че съм готова да пожертвам нещо толкова скъпоценно, само защото се страхувах да не изгубя любовта на съпруга си.
Майкъл рязко се изправи. Очите му се напълниха със сълзи, а гласът му затрепери. Той нежно постави ръка върху корема ми.
— Как изобщо можа да си го помислиш? прошепна.
После погледна към коридора, където спяха петте ни дъщери.
— Наистина ли вярваш, че съм искал син повече, отколкото искам това семейство? Мислех, че момчето ще ми помогне да оставя нещо след себе си. Но някъде по пътя забравих какво вече имам.
Той се разплака неудържимо.
— Съжалявам. Много съжалявам. Ти заслужаваше по-добър съпруг, а момичетата ни — по-добър баща. Това малко момиченце заслужава да се роди в дом, където ще го посрещнат с радост, а не със съжаление.

И аз вече не можех да сдържам сълзите си. Майкъл коленичи до мен, целуна корема ми и прошепна:
— Здравей, принцесо. Татко няма търпение да те види.
Онази вечер нещо между нас се промени.
Няколко месеца по-късно се роди шестата ни дъщеря. Майкъл я притисна до гърдите си, плачейки и усмихвайки се едновременно.
— Тя е съвършена — прошепна.
И за първи път му повярвах.
Днес домът ни все така е пълен с шест момичета, безкраен смях и прекрасен хаос. Майкъл ги води за риба, учи ги да карат колело и казва на всяка, че може да стане каквато пожелае.

Понякога най-голямото благословение не е да получиш онова, за което си мечтал, а най-сетне да разбереш колко много вече имаш.
Научих и нещо важно: стойността на едно дете никога не зависи от това дали е момче или момиче. Всяко дете заслужава да бъде посрещнато с безусловна любов.
