Един забавен ден на панаира се превърна в нещо, което никога няма да забравя. Една яркорозова играчка привлече вниманието на дъщеря ми, но аз бях тази, която накрая видя истината. Никога не съм си представяла, че една глупава плюшена играчка извънземно ще разкрие лъжата, която тихомълком разрушаваше нашето семейство.
Защо мъжете си мислят, че родителството е изцяло женска отговорност? Когато със Саймън се оженихме и започнахме да планираме бебе, той ми се закле, че ще участва в отглеждането на детето ни също толкова, колкото и аз.
Истината беше, че ме беше страх да стана майка — страхувах се, че няма да се справя, че ще загубя себе си.
Но Саймън ме подкрепяше изцяло и все повтаряше, че ще се справим, защото искаше дете повече от всичко.
И колкото и да ме беше страх, колкото и трудно да беше, никога не съм съжалявала, че имаме Софи.
Моето прекрасно момиченце вече беше почти на шест години и всеки ден я обичах все повече, дори когато ми се струваше, че това е невъзможно.
Но обещанията на Саймън да бъде равноправен родител така и не се изпълниха. Защо? Защото той е искал момче.
А ние не планирахме друго дете. Така че цялата отговорност за Софи падна върху мен.
Първоначално всичко беше изключително трудно, но с времето свикнах с мисълта, че Саймън просто не участва.
До една вечер. Слагах Софи да спи и ѝ четях приказка, както винаги. Изведнъж тя ме прекъсна:
— Мамо, защо татко не ме обича?
Замръзнах.
— Скъпа, разбира се, че те обича. Защо мислиш, че не те обича? — попитах внимателно.
— Не иска да си играе с мен, не иска да говори с мен — промърмори тя.
— Миличка, татко много те обича, просто работи много и е изморен — опитах се да я успокоя.
— Това не е вярно! Видях го да си играе с Джими! — избухна тя.
Джими беше синът на най-добрата ми приятелка, и да, Саймън наистина прекарваше много време с него.
Едва удържах сълзите си и желанието да зашлевя Саймън за това, че кара дъщеря ни да се чувства необичана. Колебаех се дълго, не знаех какво да кажа, страхувах се, че ще объркам нещата още повече.
— Ще поговоря с татко и ще му кажа да ти покаже колко много те обича, защото наистина те обича — казах ѝ най-накрая. Погледнах надолу — Софи вече беше заспала.
Въздъхнах тежко, завих я внимателно и отидох в хола, за да се изправя срещу Саймън.
— Трябва да направиш нещо! — изстрелях, щом го видях.
— Какво? — промърмори той объркано.
— Софи току-що ме попита защо не я обичаш — казах възмутено.
— Тя ми е дъщеря. Разбира се, че я обичам — махна той с ръка.
— Не ѝ обръщаш никакво внимание. Прекарваш повече време с чуждо дете, отколкото с дъщеря си — го обвиних.
— Какво искаш от мен? Да ми мърмориш пак? — изсумтя той.
— Искам да направиш нещо истинско! Утре отваря панаирът и ще отидем като семейство. Ще прекараш истинско време със Софи — настоях.
— Имам много работа утре — изохка той.
— Тогава си вземи почивен ден! — изкрещях и напуснах стаята, отвратена от жалките му извинения.
На следващия ден Саймън наистина си взе почивен ден и всички отидохме на панаира. Видях как Софи сияеше от радост, тичайки между атракциите, не знаейки кое да избере първо.
— Мамо! Искам на влакчето! — извика тя развълнувано.
— Скъпа, мен ме е страх от тях. Попитай татко — насърчих я, поглеждайки към Саймън.
— Той няма да дойде — промърмори тя разочаровано.
— Ще дойде — отвърнах и погледнах Саймън остро. — Нали, тате?
— Добре де, ще дойда — изръмжа той, хвана ръката ѝ и тръгнаха към влакчето.
Гледах ги отдолу. Видях как Софи се държи за него от страх, а той дори не се опита да я успокои. Сърцето ме болеше — сякаш изобщо не го интересуваше.
През останалата част от деня вървях по панаира със Софи, а Саймън се влачеше след нас, залепен за тъпия си телефон.
Изведнъж Софи забеляза автомат с играчки и се втурна към него.
— Мамо, виж това извънземно! Моля те, спечели го за мен! — извика тя.
— Може би татко иска да ти го спечели? — предложих и погледнах към Саймън.
— Не, не… ти ще се справиш по-добре — измърмори той, без да вдигне поглед от телефона си.
Поклатих глава и застанах пред машината. Използвах девет опита, докато Софи ме окуражаваше с възторжени възгласи, но успях да спечеля само едно плюшено мече.
— Съжалявам, скъпа. Не мисля, че мога да взема това извънземно — въздъхнах.
— Но много го исках — каза Софи тъжно.
— Знам, мило. Но вече е късно и трябва да се прибираме. Може би ще опитаме пак друг ден.
— Добре — промълви тя, очевидно разочарована.
На следващия ден реших да я зарадвам и я върнах на панаира, решена да спечеля тази играчка. Но машината беше изчезнала. Софи избухна в сълзи, вдигнах я на ръце и попитах един тийнейджър, който работеше там, дали имат още такива играчки.
— Ако я няма в машината, значи я нямаме — отвърна той без да ме погледне.
— Но…
— Госпожо, нямаме я — изръмжа той.
— Невъзпитан — измърморих си и понесох Софи към колата. Купих ѝ сладолед, за да я развеселя.
Когато се прибрахме, случайно надникнах в колата на Саймън и усмивка се появи на лицето ми. Най-накрая беше направил нещо за дъщеря ни — на задната седалка стоеше същото розово извънземно.
Реших да не ѝ казвам. Исках тя да го свързва с баща си. Влязохме вътре, а Саймън тъкмо излизаше.
— Къде отиваш? — попитах.
— Обратно на работа. Дойдох само за обяд — отвърна небрежно.
— Софи си е вкъщи. Не искаш ли да ѝ дадеш нещо?
— Ъъ, не. Нямам — изрече и излезе.
Може би го пазеше за по-късно? Може би щеше да я изненада? Надявах се.
Но вечерта той се върна с празни ръце. Така и не ѝ даде играчката. Софи си легна разстроена.
След като заспа, влязох в спалнята.
— Защо не ѝ даде извънземното? — попитах.
— Какво извънземно?
— Розовото, от машината. Това, което толкова много искаше.
— Откъде ти хрумна, че ще ѝ го дам? Аз дори не го имам.
— В колата ти е! — изкрещях.
— Няма никакво извънземно в колата ми.
— Не лъжи. Видях го с очите си.
— Сигурно си го измислила. Никога не съм го имал.
— Сега ще ме манипулираш ли?
— Не е мой проблем, че мозъкът ти бърка надежда с реалност. Сега искам да спя.
Бях на ръба да събера багажа ни и да си тръгна. По-добре без баща, отколкото с такъв.
Но това беше моят гняв. Софи все още го обичаше.
Няколко дни по-късно отидохме на гости у Кристин, моята приятелка, за да си играят Софи и Джими. Разговаряхме в кухнята, докато децата играеха.
Кристин отиде до банята, когато Софи внезапно се втурна в кухнята, плачейки.
— Какво има, миличка?
— Джими има извънземното…
— Какво?
— И не ми дава да си играя с него…
Отидох в детската стая. Джими държеше същата играчка.
— О, това е страхотна играчка! Кой ти я подари?
— Саймън! Но каза да не казвам, че идва у нас при мама…
— Спокойно, аз пазя тайни. Но може ли Софи да си поиграе малко с него?
Той кимна. Върнах се в кухнята и видях телефона на Кристин. Отключих го — още беше с паролата от колежа. Прегледах чатовете ѝ. Никакъв Саймън. Но един контакт беше записан като „Моят ❤“. Отворих го.
Там бяха — съобщения, уговорки, снимки. Някои прилични, други — не.
Кристин влезе и ме видя с телефона.
— Какво правиш?
— Как е да спиш с мъжа ми?
— Как разбра?
— Една играчка. Тази, която Софи толкова искаше. Вместо нея, той я даде на Джими.
— Клер, не е това, което изглежда…
— Значи не спиш с него?
— Ние се обичаме…
— Тогава защо не се разведе първо?
— Казваше, че ще му вземеш всичко…
— И сега ще му взема всичко. А вие двамата си заслужавате.
Грабнах Софи и излязохме.
— Мамо, къде отиваме?
— Да ти намерим онова извънземно.
Докато обикаляхме магазините, звъннах на адвоката си. Нямаше никъде такава играчка. Върнахме се на панаира. Видях същото момче.
— Имаш ли още от розовото извънземно?
— Не.
— Я ме чуй, ще идеш отзад и ще провериш. Иначе ще говоря с управата.
Той пребледня.
— Добре.
Петнайсет минути по-късно донесе още по-голямо извънземно.
— Заповядайте.
— Колко струва?
— Нищо. Само не се връщайте пак…
Софи игра с играчката през целия път. А аз разглеждах документите за развода.
Саймън се прибра късно. Хвърлих документите пред него.
— Какво е това?
— Развод. Знам всичко. И ще се погрижа да плащаш издръжка.
— Недей…
— Бих понесла лош съпруг. Но не и лош баща. Изчезвай.
— Клер, моля те…
— Вън.
— Тъпа вещица! — изкрещя той и тръшна вратата.
Отидох в стаята на Софи. Спеше спокойно, прегърнала извънземното. Знаех, че ще се справим. Аз и тя — срещу света.
