Клеър не беше готова за връзка, не и след предателството, което бе преживяла. Но упоритостта на Даниел я накара да се замисли дали отново може да се довери на мъж. Тъкмо когато беше готова да отвори сърцето си за любовта, го видя с друга жена, с дете на раменете му.
Ресторантът беше изпълнен със спокойна енергия, докато последните чинии се прибираха, а тихият шум от разговори се разсейваше в нощта.
Клеър се движеше методично, бършейки плота с равномерни, повтарящи се движения.
Един мъж отива на първа среща с колежката си и вижда, че тя се старае да я провали.
Задачата я успокояваше — държеше я в настоящия момент.
Не ставаше въпрос само за почистване — беше начин да задържи мислите си далеч, заключени на място, където не можеха да я наранят.
— Клеър, имаш ли минутка?
Познатият глас наруши тишината — тих, но настойчив. Не беше нужно да поглежда, за да разбере кой е.
Даниел, собственикът на ресторанта, стоеше на няколко крачки, присъствието му изпълваше пространството без усилие.
Тя се изправи, остави кърпата на плота и повдигна вежда.
— Нека позная — каза тя с леко раздразнение в гласа. — Ще ме поканиш отново на среща.
Даниел се усмихна и се облегна небрежно на плота.
Един мъж отива на първа среща с колежката си и вижда, че тя се старае да я провали.
Самоувереността му беше почти дразнеща, но имаше нещо обезоръжаващо в държанието му — сякаш винаги знаеше някаква шега, която никой друг не е чул.
— Може би — отговори той с игрива усмивка. — Пързалката утре? Хайде, Клеър. Третият път е на късмет.
Тя отвори уста, готова с поредното извинение, но думите не излязоха.
Нещо проблесна в изражението му — решителност може би, или надежда — което я накара да се поколебае.
Повечето мъже биха се отказали още след първия отказ, камо ли след втория.
Но Даниел не изглеждаше впечатлен, а тази упоритост я разколеба.
— Защо си толкова сигурен, че този път ще кажа „да“? — попита тя, скръствайки ръце.
— Защото още не си си тръгнала — отговори той с по-широка усмивка.
Клеър не можа да се сдържи — лека усмивка се изплъзна от нея и дори самата тя се изненада.
За миг свали защитата си, и в този кратък момент се зачуди как ли би било да каже „да“. Да се довери отново.
— Добре — каза тя накрая, гласът ѝ бе тих, но твърд. — Ще дойда. Утре.
Усмивката на Даниел се разля по лицето му като слънчев лъч, пробиващ през облаците.
— Чудесно. Ще се видим в седем — каза той, отдръпна се от плота и тръгна към вратата.
Щом изчезна зад гърба, Клеър остана на място, отражението ѝ едва се виждаше в полираната повърхност.
Странна смесица от емоции се завъртя в нея — вълнение, страх и слаба надежда.
Да допуснеш някого бе опасно, като ходене по тънък лед. Но може би, съвсем може би, си струваше риска.
Автобусът изскърца, минавайки през дупка, пътниците се залюляха от неравния ритъм.
Клеър седеше до прозореца, гледайки как градът се разминава — сиви сгради и проблясъци слънце.
Отражението ѝ в стъклото привлече вниманието ѝ — слаба усмивка, каквато не бе носила от години. Странна, непозната, но приятна.
— Изглеждаш щастлива — прекъсна мислите ѝ тих глас.
Клеър се обърна и видя възрастна жена, седнала до нея. Очите ѝ бяха добри, заобиколени от фини бръчки, а ръцете ѝ почиваха спокойно в скута.
Клеър се поколеба, неуверена дали да отговори.
Един мъж отива на първа среща с колежката си и вижда, че тя се старае да я провали.
Обикновено би отклонила такава забележка и би се отдръпнала в тишина, но нещо в топлотата на жената я накара да се почувства в безопасност.
— Имам среща — призна Клеър с почти срамежлив глас.
Лицето на жената засия.
— Ах, колко прекрасно! Специален ли е?
Клеър кимна, лек руменина обагри бузите ѝ.
— Шефът ми е. Отдавна ме кани и… е упорит. Но е мил. Ще се пързаляме тази вечер.
— Пързаляне! — жената се засмя, очите ѝ пробляснаха. — Това е очарователно. Грееш, мила. Стои ти добре.
Клеър се усмихна по-широко, думите ѝ стоплиха гърдите. Отвори уста, за да каже още нещо, но дъхът ѝ секна внезапно.
Погледът ѝ се стрелна към парка отвън.
Там беше той — Даниел.
Стоеше под сянката на голям дъб, ръцете му върху раменете на малко момиченце.
Момичето се кикотеше, завъртя се в неумела пируета, докато наблизо една жена се смееше.
Даниел се наведе, прегърна детето, усмивката му беше широка и искрена.
Топлината в гърдите на Клеър замръзна, усмивката ѝ изчезна като лед под пламък. Сърцето ѝ удари болезнено, погледът ѝ се замъгли.
Един мъж отива на първа среща с колежката си и вижда, че тя се старае да я провали.
— Мило дете, какво има? — попита възрастната жена загрижено, виждайки сълзите на Клеър.
Клеър примигна бързо, но сълзите се стичаха по бузите ѝ.
— Излъгал ме е — изрече тя с треперещ глас. — Има семейство. Глупачка съм.
Автобусът подскочи напред, Клеър стисна чантата си силно. Тежестта на предателството натискаше гърдите ѝ, дишането беше трудно.
Обърна се отново към прозореца, паркът вече бе извън поглед, но образът на усмивката на Даниел остана. Тя реши, че няма да се прибере и да плаче.
Плачът ѝ се струваше прекалено пасивен, прекалено слаб. Този път, помисли си тя със злоба, той ще плати за лъжите си.
